„Носията на българите е забележителна, а българките са изключително красиви, грациозни и напети...” – възкликват чужди пътешественици, минали по нашите земи. Етническото единство и регионалната специфика намират своята най-ярка проява в традиционното облекло. Като един от най-консервативните белези на народната култура, съхранен и до днес в определени селища, традиционните носии, с характерните за всяка група колорит, художествена оригиналност, съставни елементи, орнаментика, украса, представят най-ярко етнографското многообразие и пъстрота на Добруджа и впечатляват със силно изразената си синкретичност – резултат от сложните етнокултурни взаимодействия в региона.
Традиционното облекло от Добруджа е изключително разнообразно. На относително малка територия са разпространени носии от различни краища на България. Ярка художествена оригиналност, локално своеобразие и общонационални белези отличават облеклото на преселническите групи от Тракия, Балкана, Северна Добруджа. Удобни, практични и красиви, традиционните носии присъстват в ежедневния и празничен бит и са израз на социална принадлежност и семейно положение. Изчистените форми и колорит са постигнати чрез умело прилагане на орнаментална украса, разнообразна тъканна и везбена техника, и показват творческата фантазия, художествен усет и светоусещане на добруджанката.
В края на ХІХ – началото на ХХ в. в Добруджа се обособяват два основни типа носии – „фустени” и „сукманени”. Традиционната риза е обикновено с туникообразна кройка, извезана с растителни орнаменти по краищата на полите, ръкавите или пазвата. Над нея се облича фуста /набрана пола от прави или разкроени платове/ или сукман. Женският костюм се освежава и допълва от разнообразни по колорит и начин на изработка престилки, колани и кърпи. Трябва да отбележим обаче, че описанието на облеклото на определени групи може да се направи не по тип костюми, а в зависимост от локалния произход на населението.
Една от най – многобройните етнографски групи са преселниците от Северна Добруджа. По стил и комопозиция носията на тази етнографска група се отнася към сукманения тип и е еднаква с характерния за началото на ХХ в. добруджански костюм. Така нареченото „приселско” облекло притежава изключително ярък колорит, постигнат от съчетание на интензивни зелени, жълти, розови, оранжеви, сини цветове. Ризата е обикновено с туникообразна кройка, извезана с растителни орнаменти по краищата на полите, ръкавите или пазвата.


Специфичното невестинско забраждане към традиционното облекло дава наименованието на етнографската група на гребенците.

Носията на шиковците се отнася към двупрестилчения тип. Ризата е изработена от бяло памучно платно в туникообразна кройка. Задната престилка – завеска, е дълга над глезените, а от кръста се спускат свободно три „опашки” – трапецовидни парчета плат. Интересни са шиковските „калци”, изработени от черна или бежова аба по подобие на гребенския пищимал. Те се носят при студено време, като покриват краката само до глезените, а на ходилата се обуват обикновено терлици. Характерен елемент за шиковското забраждане са малкото, червено сукнено фесче и дълъг до два-три метра бял, памучен месал /пешкир/, спуснат върху раменете.

Сукманената носия е разпространена сред преселниците от различни места на Тракия. С неповторима художествена оригиналност, богата тъканна и везбена декорация, многообразие от растителни орнаменти и апликации, се отличават двата типа сукмани, характерни за главанците – везан и белкосник. Малки, правоъгълни, пъстростроцветни парченца плат – „белки”,са апликирани към полите и дават наименованието на красивата, празнична дреха, носена от млади невести.

Локална разновидност на тракийската носия е вайсалската. Населението произхожда от с. Вайсал, Одринско. Характерни са ризата, везаният „чукман” или „белкосникът”, едноплата, дълга престилка, украсена с отбирани „на дъска” орнаменти, редуващи се по цялото поле в разноцветни ивици. На ръцете, под ръкавите на ризата, се носят „наръкавници” – прави ивици от плат, които да топлят китките и да ги предпазват при работа.

Крайчетата на забрадката, обримчена с кенета, са кръстосани на тила и зързани над ухото, падат кокетно встрани. Изящни сърмени колани със сребърни чапрази /пафти/, украсени с емайл, обгръшат грациозната снага на котленката, а тежки нанизи от пендари, метални гривни и пръстени, сребърни амулети – куни, допълват облеклото. Къса връхна дреха от сукно, подплатена с агнешка кожа, и обточена отпред с кожи от лисица, придава особена изисканост на жените, наричани „котленските кокони”.
Мъжкото облекло се отнася към чернодрешния тип, разпространен в цяла България. Дрехите са изработени от аба в кафяв или черен цвят, украсени с гайтани. Костюмът се състои от риза от памучно платно, дълъг пояс с ресни, опасан около кръста, потури – широки, „дънести” гащи от домашен черен или кафяв шаяк, украсени богато с гайтан, елече без ръкави, калпак от овча кожа, бели навуща, увити около краката, а през зимата мъжете обличат дебели, дълги връхни дрехи от аба и кожа – ямурлук и бой-кожух.


семейна снимка края на XIX в. семейна снимка 1926 г.
Пред първата половина на ХХ в. в добруджанското народно облекло настъпва процес на интеграция, постепенно се оформя и разпространява единен за областта костюм, който се възприема от цялото население, като степента на запазване на локалната специфика е различна за отделните етнографски групи. Ярката оригиналност, изискан силует и богат колорит на добруджанските носии показват художествените умения на добруджанката и са едно от най-ценните свидетелства за нейния естетически вкус и усет към красивото.
Коментари: 0
За да коментирате, трябва да се логнете с профила си. Може да го направи от