24.06.2014

Автор: Лена Кирилова

„Че са им златни ръцете...“ Традиционно облекло

„Носията на българите е забележителна, а българките са изключително красиви, грациозни и напети...” – възкликват чужди пътешественици, минали по нашите земи. Етническото единство и регионалната специфика намират своята най-ярка проява в традиционното облекло. Като един от най-консервативните белези на народната култура, съхранен и до днес в определени селища, традиционните носии, с характерните за всяка група колорит, художествена оригиналност, съставни елементи, орнаментика, украса, представят най-ярко етнографското многообразие и пъстрота на Добруджа и впечатляват със силно изразената си синкретичност – резултат от сложните етнокултурни взаимодействия в региона.
 
Традиционното облекло от Добруджа е изключително разнообразно. На относително малка територия са разпространени носии от различни краища на България. Ярка художествена оригиналност, локално своеобразие и общонационални белези отличават облеклото на преселническите групи от Тракия, Балкана, Северна Добруджа. Удобни, практични и красиви, традиционните носии присъстват в ежедневния и празничен бит и са израз на социална принадлежност и семейно положение. Изчистените форми и колорит са постигнати чрез умело прилагане на орнаментална украса, разнообразна тъканна и везбена техника, и показват творческата фантазия, художествен усет и светоусещане на добруджанката.
 
В края на ХІХ – началото на ХХ в. в Добруджа се обособяват два основни типа носии – „фустени” и „сукманени”. Традиционната риза е обикновено с туникообразна кройка, извезана с растителни орнаменти по краищата на полите, ръкавите или пазвата. Над нея се облича фуста /набрана пола от прави или разкроени платове/ или сукман. Женският костюм се освежава и допълва от разнообразни по колорит и начин на изработка престилки, колани и кърпи. Трябва да отбележим обаче, че описанието на облеклото на определени групи може да се направи не по тип костюми, а в зависимост от локалния произход на населението.
 
Една от най – многобройните етнографски групи са преселниците от Северна Добруджа. По стил и комопозиция носията на тази етнографска група се отнася към сукманения тип и е еднаква с характерния за началото на ХХ в. добруджански костюм. Така нареченото „приселско” облекло притежава изключително ярък колорит, постигнат от съчетание на интензивни зелени, жълти, розови, оранжеви, сини цветове. Ризата е обикновено с туникообразна кройка, извезана с растителни орнаменти по краищата на полите, ръкавите или пазвата
 
Своеобразен декоративен център на традиционния костюм е престилката, която се отличава с богата украса, постигната чрез умело съчетание на тъканна и везбена техника, фабрични и ръчно плетени дантели. Тя е изработена от тънък домашен плат, подбран умело да хармонира на сукмана. В двата странични края има бордюр от тъкани орнаменти. Характерни за носията са и подплатените с памук, „наичени” елечета от едноцветен вълнен или кадифен плат. През 20-те – 30-те години на ХХ в. върху „чукмана”/„роклята”/ започват да се обличат и „финки” – блузи с дълъг ръкав, изработени от домашни вълнени или фабрични копринени и памучни платове. Към празничното зимно връхно облекло се отнасят „интириите” и „кюрковете”
 
Забраждането е с големи квадратни кърпи – „чумбери ”, изработени от фабричен плат, украсени с дълги копринени ресни и завързани с двата края отгоре на темето, а като декорация към забраждането се използват разноцветни панделки, изкуствени цветя и „синчани пера”. Характерни са и украсените с разноцветни мъниста и различни стилизирани геометрични и растителни орнаменти синчани обувки и колани, които придават на женския костюм стилна завършеност и изящност.
 
Специфичното невестинско забраждане към традиционното облекло дава наименованието на етнографската група на гребенците
 
Гребенът” се прави от насмолени конопени влакна, обвити в червено сукно и пришити към малка цилиндрична шапчица, наричана „скуфя” и закрепена към главата с подбрадник от разноцветни мъниста и парички. Женската носия се състои от силно набрана около врата риза, изработена от цял плат кенарено домашно платно, наричана от населението „бърчанка”. Около кръста отзад  се опасва „пищимал” – широка, плисирана престилка, изработена от две или три парчета тънък черен шаяк, наподобяваща ветрило. Интересна е техниката на изработка – съшитите платове се навлажняват и набождат върху дъска в ситни равномерни гънки, след което се заливат с вряла вода и се сушат на слънце. Пазвата, ръкавите, наборите на полата, са богато украсени с пъстроцветни шевични орнаменти. Престилката е тясна, едноплата, с редуващи се ивици от геометрични орнаменти в червено, оранжево, жълто, зелено.
 
Носията на шиковците се отнася към двупрестилчения тип. Ризата е изработена от бяло памучно платно в туникообразна кройка. Задната престилка – завеска, е дълга над глезените, а от кръста се спускат свободно три „опашки” – трапецовидни парчета плат. Интересни са шиковските „калци”, изработени от черна или бежова аба по подобие на гребенския пищимал. Те се носят при студено време, като покриват краката само до глезените, а на ходилата се обуват обикновено терлици. Характерен елемент за шиковското забраждане са малкото, червено сукнено фесче и дълъг до два-три метра бял, памучен месал /пешкир/, спуснат върху раменете.
 
Сходни характеристики с шиковската носия по отношение на колорит, орнамент, кройка, има еркечката носия, носена от ваяците. Облеклото се състои от риза с туникообразна кройка, горна дреха – чукман, престилка и колан. Изработената от конопено или памучно платно риза е украсена по полата, пазвата, полите с тясна тъкана ивица с цветни растителни орнаменти. Чукманът е от черен шаяк, с остро изрязана дълбока пазва. Интересна е връхната дреха – кичата, изработена от черен плат, с тъкани дълги ресни от пресукани вълнени конци, които висят от външната страна и придават много оригинален характер на носията.
 
Сукманената носия е разпространена сред преселниците от различни места на Тракия. С неповторима художествена оригиналност, богата тъканна и везбена декорация, многообразие от растителни орнаменти и апликации, се отличават двата типа сукмани, характерни за главанцитевезан и белкосник. Малки, правоъгълни, пъстростроцветни парченца плат – „белки”,са апликирани към полите и дават наименованието на красивата, празнична дреха, носена от млади невести.
 
Друга разновидност на тракийското женско облекло е характерна за селата Мали извор и Алфатар и се носи от преселниците от Сливенско. В своя традиционен вид тя почти не се е запазила. Под „алфатарска носия” днес се разбира един по-късен вариант на облеклото, което има голямо разпространение в Добруджа през 20-те – 30-те години на ХХ в. Ризата е украсена с копринени кенари и разноцветни конци по съединителните шевове, по ръбовете на полата или ръкавите. Фустата е набрана, изработена от раирана тъкан в червени, бели, сини цветове и тъкана престилка с изпълнено с геометрични мотиви поле. Жените покриват главите си с бели памучни „ръченици”.
 
Локална разновидност на тракийската носия е вайсалската. Населението произхожда от с. Вайсал, Одринско. Характерни са ризата, везаният „чукман” или „белкосникът”, едноплата, дълга престилка, украсена с отбирани „на дъска” орнаменти, редуващи се по цялото поле в разноцветни ивици. На ръцете, под ръкавите на ризата, се носят „наръкавници” – прави ивици от плат, които да топлят китките и да ги предпазват при работа.
 
В края на ХIХ в. се обособява и роклената разновидност – преходна форма към градския костюм. Богатите местни котленски търговци и чорбаджии тръгват на хаджилък по Светите места, посещават екзотичните източни пазари и донасят красиви копринени платове, кадифета и атлази, тънки кашмирени щалове и скъпи кожи. На границата между традиционното общество и българските „модерни времена”, между възрожденското и европейското, се ражда и новото облекло, познато като „котленско” – красива атлазена рокля от фабричен плат, риза от тънко копринено платно, дълъг сатенен елек, с типичната тъмносиня божигробска престилка, украсена с щамповани бели ориенталски мотиви.
 
Крайчетата на забрадката, обримчена с кенета, са кръстосани на тила и зързани над ухото, падат кокетно встрани. Изящни сърмени колани със сребърни чапрази /пафти/, украсени с емайл, обгръшат грациозната снага на котленката, а тежки нанизи от пендари, метални гривни и пръстени, сребърни амулети – куни, допълват облеклото. Къса връхна дреха от сукно, подплатена с агнешка кожа, и обточена отпред с кожи от лисица, придава особена изисканост на жените, наричани „котленските кокони”.
 
Мъжкото облекло се отнася към чернодрешния тип, разпространен в цяла България. Дрехите са изработени от аба в кафяв или черен цвят, украсени с гайтани. Костюмът се състои от риза от памучно платно, дълъг пояс с ресни, опасан около кръста, потури – широки, „дънести” гащи от домашен черен или кафяв шаяк, украсени богато с гайтан, елече без ръкави, калпак от овча кожа, бели навуща, увити около краката, а през зимата мъжете обличат дебели, дълги връхни дрехи от аба и кожа – ямурлук и бой-кожух.
 
                     
семейна снимка края на XIX в.                              семейна снимка 1926 г.
 
Пред първата половина на ХХ в. в добруджанското народно облекло настъпва процес на интеграция, постепенно се оформя и разпространява единен за областта костюм, който се възприема от цялото население, като степента на запазване на локалната специфика е различна за отделните етнографски групи. Ярката оригиналност, изискан силует и богат колорит на добруджанските носии показват художествените умения на добруджанката и са едно от най-ценните свидетелства за нейния естетически вкус и усет към красивото.

Коментари: 0

За да коментирате, трябва да се логнете с профила си. Може да го направи от