23.07.2014

Автор: Радослав Симеонов

ДОБРУДЖА В ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ВРЕМЕТО. Българското възраждане в Добруджа

През ХVІІІ и първата половина на ХІХ в. в Добруджа настъпват съществени социално-икономически, политически и културни промени, които представляват част от т. нар. Българско възраждане. Обновителните процеси най-рано се усещат в стопанската сфера, като благоприятно въздействие оказват започналите реформи в Османската империя. Добруджа все повече започва да се утвърждава като своеобразна житница, като зърнопроизводството вече е ориентирано не само към задоволяване на консумативните потребности на вътрешния османски пазар, но и към международния. 

             Освен в сферата на земеделието силен тласък има и в областта на скотовъдството, и то най-вече при овцевъдството. Още към края на ХVІІІ в. овцевъди от района на Източна Стара планина и особено от Котленско започват да създават в Добруджа свои къшли (зимни кошари за овце). Първоначално котленските овчари се настаняват в Балчишко, Каварненско и Меджидийско, след което бързо се разпространяват на територията на цялата област. Най-масовото създаване на къшли датира от 30-те и 40-те години на ХІХ в., като през този период започва и процес на разораване на целинни земи за създаване на помощни стопанства. Вследствие на това се формира вече нов тип къшла в съчетание с чифлик, при което броят на овцете в тях може да достигне до няколко хиляди глави добитък. На базата на по-късни статистически данни може да се твърди, че към края на 60-те год. на ХІХ в. в Добруджа са отглеждани над 1 млн. овце и има около 180 – 200 едри овцевъдни стопанства. Преобладаващата част от животинската продукция като месо, вълна, кожа, сирене и др. се изнася чрез черноморските и дунавските пристанища за Цариград и обширните пазари на империята.

             Важно място в стопанския профил на Добруджа заема занаятчийското производство. Към традиционните за областта отколешни занаяти като кожарство (табаклък) и коларство (арабаджийство) сега се прибавят абаджийството, терзийството, дюлгерството, чехларството и бояджийството. Особена специфика и развитие се наблюдава при занаятите, обслужващи превоза – арабаджийството и лодкарството (само в Тутракан и Тулча), които съставляват близо 20% от общия брой на занаятчиите. Така например от около 1 050 занаятчии в Добрич 328 са заети в изработката на селски коли каруци. Славата на изписаната добруджанска каруца се разнася далеч зад пределите на областта.

             Аналогични процеси на напредък и оживление се забелязват и в сферата на търговията. В началния период на Възраждането изключителна роля на търговски средища играят панаирите. Сред тях най-известни са пролетният панаир в Хаджи-оглу Пазарджик и пролетно-есенния в Кара-су (местност близо до гр. Меджидие). Според едно донесение от 1864 г. на френския вицеконсул в Тулча Лувиер есенният панаир в Кара-су е посетен от 30 – 40 хиляди души, а сключените сделки възлизат на около 1 млн. и 200 хил. франка. На тези панаири се стичат жителите от всички околни селища, като тук се продават голям обем добитък, местни занаятчийски и селскостопански стоки, както и множество вносни стоки.

             Стопанското оживление и демографската стабилизация дават възможност за възобновяването и подема на учебното дело в Добруджа. Към средата на 30-те год. на ХІХ в. са открити първите български училища в селата Бейдаут, Долна и Горна Чамурла, Тулченско, в с. Черна, Мачинско, в Алмалий, Калипетрово и Кючюк Кайнарджа, Силистренско, в Хаджи-оглу Пазарджик. До средата на ХІХ в. техният брой вече става 28, като повечето от тях започват съществуването си като килийни, за да се трансформират постепенно във взаимни и класни след Кримската война. През третата четвърт на ХІХ в. училищната мрежа се разширява още повече, като общият брой на училищата сега надхвърля 120. Особен ръст бележи учебното дело в Тулча, където през 70-те год. на ХІХ в. вече функционират мъжко и девическо училище с две степени на обучение, в които се обучават над 400 деца. Учебният процес е ръководен от вещи педагози и книжовници като Стефан Изворски, Тодор Икономов, Сава Доброплодни, Енчо Кузманов и др. Значителни успехи постигат и училищата в Силистра и Хаджи-оглу Пазарджик. През учебната 1860 – 1861 г. при учителя Милан Кръстев силистренското школо прераства в класно училище, а от 1872 г. такова вече съществува и в Добрич. Освен скромните местни даскали в Добруджа работят и възрожденски преподаватели от цяла България с високо образование и ерудиция. Сред тях личат имената на Кръстю Ив. Мирски, Калчо Бобчевски, Димитър Енчев, Иван Кършовски и др. Любопитен е фактът, че като учител в Добруджа се подвизава и Апостола на българската свобода Васил Левски, който през учебната 1866 – 1867 г. учи децата в с. Еникьой, Тулченско.

Кръстю Мирски

Оригиналната плоча от 1875 г., поставена на стената на българското училище в с. Горна Чамурла

Старата църква в с. Еникьой, където през 1866-1867 г. се е черкувал и пял Васил Левски

             Важна роля в културно-просветния живот през Възраждането играят и българските читалища. Първото българско читалище в Добруджа е създадено през 1859 г. в Тулча, като неговата дейност се интензифицира след пристигането на Тодор Икономов в града десетилетие по-късно. Около 1869 – 1871 г. читалища възникват и в редица други добруджански градове като Мачин, Бабадаг, Балчик, Силистра, Хаджи-оглу Пазарджик, както и в някои села като Крапец, Шабленско, и Юшенлии, Добричко (дн. Ботево, общ. Аксаково).

Надгробна плоча на български език в двора на църквата „Св. Димитър” в гр. Бабадаг

             Църковнонационалните борби през епохата на Възраждането намират своя отзвук и на територията на Добруджа. Първите конфликти с представителите на гръцкото духовенство избухват още през 50-те години на ХІХ в. Великденската акция от 3 април 1860 г. и обявяването на независимостта на българската църква са посрещнати с огромен ентусиазъм в цялата област. Но ако във вътрешността на областта отхвърлянето на гръцката духовна опека става сравнително леко, то в крайбрежните райони като Балчик, Каварна, Кюстенджа и Силистра борбата продължава дълго и упорито през следващите години. Особено ревностни привърженици на Цариградската патриаршия се оказват гагузите – тюркоезично християнско население, принадлежащо към българската етническа територия и населяващо кройбрежните райони между Варна и Кюстенджа.

             Издаването на султанския ферман от 28 февруари 1870 г. за създаване на независима българска църква начело с екзарх има изключително голямо значение. Ферманът на султана не само признава съществуването на българите като отделна нация в империята, но и очертава границите на българската възрожденска нация. Според чл. 10 на фермана цяла Добруджа също е причислена към българските епархии, като изключение е направено само за около двайсетина гагаузки села между Варна и Мангалия, които са оставени под юрисдикцията на Цариградската патриаршия.

             На свикания през 1871 г. в Цариград български църковнонароден събор за изработване на екзархийския устав активно участие вземат и двама делегати от Добруджа – Димитраки Тодоров от Тулча и Сава Доброплодни от Силистра. В приетия на 14 май 1871 г. устав на Българската екзархия залягат и някои от предложените от тулченската община и читалище демократични принципи – управлението на българската църква да бъде съборно, обсъжданите въпроси да се решават с вишегласие, а митрополитите да бъдат избирани от населението.

             Тясно свързано с църковнонационалните борби е и масовото изграждане на църковни сгради в Добруджа. Те са строени както от местни, така и от външни майстори от Габровско, Дряновско и дори от Македония. По своя архитектурен вид църквите са еднокорабни базилики, по-често срещани в северната част на Добруджа, и трикорабни църкви, преобладаващи повече в южната част на областта. Иконописите в изгражданите добруджански църкви са дело преди всичко на майстори от Тревненската живописна школа – Витан Константинов (Витан Млади) и брат му Досю Коюв (или както понякога се подписва под иконите си – Теодоси Константинович). Последният е един от най-често срещаните живописци в Добруджа, като негови икони има в църквите в селата Потур, Паша къшла, Алфатар, Калипетрово, Силистра, Балчик, Горна и Долна Чамурла. По-късно, през 60-те год. на ХІХ в., той се заселва със семейството си в Силистра, а в иконографисването на някои от църквите участват и синовете му – Константин, Витан и Ангел. Един от най-ярките и емблематични зографи в Добруджа е Захария Цанюв, който най-често работи със сина си Стефан (или Цаню). Иконите, подписани от двамата, се срещат в с. Черна, Мачинско; Касапкьой, Бабадашко; Пърлита и Еникьой, Тулченско. Споменатото вече идване на Левски като учител в с. Еникьой става именно със съдействието на двамата зографи. Контактите, които Цаню Захариев поддържа с Левски и през следващите години, го оформят като активен участник в националноосвободителното движение.

Тревненският зограф Захария Цанюв

Икона с ктиторски надпис от църквата в с. Горна Чамурла, на която долу вдясно се чете името на иконописеца Теодоси Константинов

Една от най-старите български църкви в Сев. Добруджа – църквата в с. Горна Чамурла

             В началото на 70-те год. на ХІХ в. тулченската общественост излиза с покана към известния живописец Станислав Доспевски да иконографиса църквата „Св. св. Константин и Елена”, а икони, излезли под неговата четка, могат да бъдат видени понастоящем и в тулченската църква „Св. Георги”.

Коментари: 0

За да коментирате, трябва да се логнете с профила си. Може да го направи от