22.07.2014

Автор: Радослав Симеонов

ДОБРУДЖА В ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ВРЕМЕТО. Добруджа и руско-турските войни

През втората половина на ХVІІІ до средата на ХІХ в. Добруджа става арена на пет мащабни руско-турски военни сблъсъка – това са войните от 1768 – 1774, 1787 – 1791, 1806 – 1812, 1828 – 1829 и 1853 – 1856 г. За един период от около 90 години, през интервали средно от около 15 – 20 години, Русия и Османската империя се вплитат в поредица от военни конфликти. Добруджа е разположена на основния стратегически и най-кратък път от руската граница към османската столица, поради което често пъти тя се оказва в епицентъра на бойните действия. 

             Серията от руско-турски стълкновения започва с войната от 1768 – 1774 г., известна още и като Първа Екатеринина война. Още при първия досег на руските войски с добруджанското население голям брой българи се включват пряко във военните действия, а други пък подпомагат русите като съгледвачи и водачи. Затова безспорно допринася и възванието на руската императрица Екатерина ІІ (1762 – 1796) към покорените балкански християни, с което тя пламенно ги призовава на съвместна борба с общия неприятел. След няколко блестящи военни победи над турската армия във Влашко и Молдова, през 1771 г. отрядите на ген. Вейсман навлизат на добруджанска земя, превземайки крепостите Тулча, Исакча, Мачин, Хърсово и Бабадаг. През 1773 г. русите предприемат нова офанзива, като сега войските им навлизат още по-дълбоко в Добруджа. Знаменателна остава акцията на отряда на ген. А. Суворов, който успява да превземе Тутраканската крепост. Заключителният етап на войната се осъществява през пролетта и началото на лятото на 1774 г. Намерението на главнокомандващия руските войски фелдмаршал Румянцев е да атакува противника в основния му опорен пункт – Шуменската крепост. Затова отново Добруджа се превръща в основен боен театър. През Хърсово и Исакча русите под командването на генералите Суворов и Каменски навлизат дълбоко във вътрешността на областта, докато основните сили подлагат на обсада Силистренската крепост. На 2/14 юни корпусът на ген. Михаил Каменски превзема стратегически важия град Хаджи-оглу Пазарджик, изпълняващ ролята на преден пункт на турската отбрана. След това двата руски корпуса се съединяват, настъпвайки към с. Козлуджа (дн гр. Суворово). Тук на 9 юни 1774 г. след умела маневра и смела атака А. Суворов разбива 40-хил. армия на Абдул Резак паша. Тази зашеметяваща победа на практика осигурява и крайния успех на руснаците във войната. Високата порта настоява за подписването на мирен договор и изпраща свои пълномощници в главната квартира на Румянцев, намираща се край с. Кючук Кайнарджа, Силистренско. По този начин на 10/22 юли 1774 г. е сключен известният Кючуккайнарджански мирен договор, който има голямо значение за развитието на Източния въпрос, съществено променяйки съотношението на силите в полза на Русия. Освен че открива Черно море за руската търговия, договорът повелява руско покровителство над подвластните на Портата християнски народи.

Камъкът, на който е подписан Кючюккайнарджанския мирен договор от 1774 г.

Общ изглед към историческата чешма в с. Кайнарджа, край която е подписан договорът от 1774 г.

Паметната плоча на историческата чешма в с. Кайнарджа

             Само тринадесет години по-късно избухва и Втората Екатеринина война от 1787 – 1791 г., която в заключителната си фаза отново се води на територията на Добруджа. През 1790 – 1791 г. руските войски извоюват победоносни битки при Исакча, Мачин, Тулча и Бабадаг. Междувременно на 31 юли 1791 г. руската черноморска флота под командването на адмирал Ф. Ушаков разбива и подлага на пълно унищожение край нос Калиакра намиращите се в залива турски военноморски сили. В края на 1791 г. в гр. Яш е подписан мирният договор между воюващите страни.

             В началото на ХІХ в. избухва поредната руско-турска война от 1806 – 1812 г., като военните действия в Добруджа се водят от лятото на 1809 г. На обсада е подложена Силистренската крепост, която капитулира на 30 май 1810 г., а малко след това с щурм са овладени Хаджи-оглу Пазарджик и Тутракан.

Входът на крепостта Меджиди табия край Силистра

              В памет на епичната битка при гр. Добрич руският император Александър І (1801 – 1825) учредява със свой указ сребърен медал „За превземането на Базарджик”, с който са били удостоени всички оцелели след сражението над 15 хиляди войници, а на офицерите е бил връчен златен кръст със същия текст. За кратко време е освободена почти цяла Добруджа. Заплахата от страна на Наполеон обаче принуждава руското командване да побърза с подписването на мирния договор, който става факт през май 1812 г. в Букурещ.

Медалът, учреден от руския император Александър І по случай превземането на Добрич на 22 май 1810 г.

             Особено големи разорения и опустошения носи следващата война от 1828 – 1829 г. Този път руснаците преминават Стара планина, достигайки чак до Одринска Тракия. Поради своето географско разположение Добруджа отново първа е обхваната от пламъците на войната. Към края на май 1828 г. руските войски прекосяват р. Дунав и само за около месец овладяват почти цяла Добруджа, без крепостите Варна и Силистра. За разлика от предишните военни кампании, когато те се изтеглят за презимуване отвъд реката, сега те остават на българска територия. При отстъплението си обаче османските власти изселват цялото цивилно население с добитъка и продоволствията и затова в повечето случаи руснаците заварват населените места пусти. Освен това османците заразяват водоизточниците и кладенците с трупове на животни, което е една от предпоставките за избухването на различни епидемии сред руските войски. През пролетта на следващата година, след няколко последователни щурма, на 18 юни 1829 г. руските войски влизат в Силистра. При овладяването на крепостта особено се отличава българският доброволчески отряд под командването на кап. Георги Мамарчев, който успява да превземе една от най-важните табии (укрепления) и да насочи огъня от пленените оръдия към крепостта. След падането на Силистра се създават благоприятни предпоставки за масирано руско настъпление в южна посока, което завършва с подписването на Одринския мирен договор от 2/14 септември 1829 г.

             Войната от 1853 – 1856 г., останала в историята под името Кримска война, също не прави изключение от утвърдения до този момент сценарий за военните действия. Руските войски преминават р. Дунав през март 1854 г. и се установяват в Северна Добруджа. Основна прицелна точка на руското командване отново е овладяването на силната Силистренската крепост, отбранявана от 20-хиляден турски гарнизон и 170 оръдия. Малко преди решителния щурм на крепостта обаче руската Главна квартира е принудена да пренасочи своите сили към Севастопол и Кримския полуостов, където дебаркират английски, френски и турски войски. Сраженията на Кримския полуостров предопределят неуспешния за Русия изход от войната. Подписаният на 30 март 1856 г. в Париж мирен договор юридически оформя края на тази злощастна за Русия война.

             Руско-турските войни предизвикват многопосочни политически, стопански и етно-демографски промени в областта. На първо място те съдействат за разрастването, масовизирането и съзряването на българското националноосвободително движение. Хиляди добруджанци се стичат като доброволци в редовете на руската армия и участват в редица важни сражения. Известно е например, че през 1773 г. в 12-хилядния отряд на ген. Суворов са включени около 700 българи. Приносът на българите се засилва още повече по време на войната от 1806 – 1812 г., поради което руското командване през 1811 г. решава да пристъпи към създаването на първата самостоятелна българска бойна единица, носеща наименованието „Българска земска войска”. По време на кампанията от 1828 – 1829 г. пък е сформиран голям български доброволчески отряд начело с полк. И. П. Липранди, който действа като партизанско съединение на територията на Добруджа и Лудогорието. Победите на руското оръжие убеждават българите във военното надмощие на Русия и увеличават надеждите им, че освобождението ще дойде именно с руска помощ.

Паметникът на фелдмаршал Суворов в Тутракан

             На второ място тези войни предизвикват голяма стопанска разруха и опустошения. Местното население е обременено с голям брой извънредни данъци, военни повинности и реквизиции. То е задължено да осигурява квартири и храна на преминаващите войски, да предоставя добитък и работници за превозване на продоволствия, да участва в изграждането на крепости и отбранителни съоръжения. Към всичко това трябва да се добави и обстоятелството, че в последната четвърт на ХVІІІ и началото на ХІХ в. Добруджа се оказва в обсега на аянски размирици и сепаратистки бунтове, по време на които са разграбени и унищожени десетки селища. Върлуващата по време на войната от 1828 – 1829 г. чумна епидемия причинява хиляди жертви и сред цивилното население.

             На трето място военните стълкновения пораждат големи миграционни и емиграционни движения, които водят до сериозни демографски промени в този регион. Страхувайки се от турските репресии и хаоса на бойните действия, мирното българско население предпочита да поеме пътя на емиграцията като най-сигурен начин за оцеляване. Към тази алтернатива го насочва не само близостта на свободните отвъддунавски земи, но и предприетата от руските правителства целенасочена политика за стимулиране на български изселнически вълни към слабо заселените новоприсъединени южноруски територии в Бесарабия, Крим и Приазовието. Добруджа се оказва най-много пострадалата в това отношение българска област. Първата голяма изселническа вълна става факт още по време на войната от 1768 – 1774 г. Тогава например около 400 семейства от с. Алфатар, Силистренско, се изселват в с. Олшанка, Херсонска губерния. Подобна е съдбата и на 500 семейства от Хаджи-оглу Пазарджик, които пък потърсват спасение в Одеска област. По думите на един съвременен летописец „от Исакча до Добрич не се виждало нищо друго освен опожарени къщи и запустели поля”.

             Руско-турските войни от 1806 – 1812 и 1828 – 1829 г. предизвикват нови, още по-мащабни изселвания на българи към Южна Русия и водят до пагубно обезлюдяване на Добруджа. Голяма част от старото българско население – т. нар. „гребенци”, населяващо района между Силистра и Тутракан, се изселва във Влашко. Само от Силистренско след края на войната от 1828 – 1829 г. се изселват над 1 700 семейства. Немският маршал Х. Молтке, който посещава Добруджа между 1836 и 1839 г., я определя като „истинска пустиня, която буди учудване у всекиго, че такава може да съществува в сърцето на Европа!”.

             Една от клаузите на Одринския мирен договор от 1829 г. предвижда масово изселване на българско население от Източна България към Бесарабия, Влашко и Молдова. По преценка на изследователите става въпрос за около 130 хил. българи, най-вече от районите на Сливенско, Ямболско и Карнобатско. Още обаче при придвижването си през Добруджа част от тези изселници остават за постоянно в някои добруджански селища. В началото на 30-те год. ХІХ в. сред емигриралите в Южна Русия българи се заражда идеята за завръщане в България. През 1832 г. потегля първият керван от около 9 хил. души, предвождан от известния поп Паскал (патрон на днешното добричко село Паскалево), като повечето от тях, привлечени от плодородната земя, решават да останат в почти обезлюдената Добруджа. Този процес на реемиграция е насърчаван и от османските власти, които освобождават завръщащите се от данъчно бреме за срок от няколко години. По този начин са дозаселени севернодобруджанските села Черна, Башкьой, Потур, Хаджилар и Касапкьой. Благодарение на това през 30-те год на ХІХ в. българският етнически елемент в Добруджа укрепва и се стабилизира. Втората четвърт на ХІХ в. се очертава като сравнително по-спокоен период, по време на който настъпва стопанско оживление. Областта се превръща в притегателен център за стотици занаятчии, скотовъдци, сезонни работници от всички български земи – старопланинските селища, Тракия и Македония, част от които остават като постоянно живеещи в областта. Тази изключителна пъстрота на българското население дава основание на известния български учен Михаил Арнаудов да заключи, че „Добруджа дава в миниатюра етнографската картина на половин България”.

             Наред с увеличаващото се българското население Добруджа продължава да се отличава с етническа пъстрота. Освен споменатите групи на власи, арменци, руси и евреи, след въвеждане на режима на свободната търговия и откриването на жп линията Черна вода – Кюстенджа нараства и числеността на гръцкото население, главно в градовете Тулча и Кюстенджа. От средата на ХІХ в. в областта се заселват и немски колонисти, идващи от Южна Русия. Те се установяват най-вече в селата Малкоч, Атмаджа, Каталой, Коджалак, Кара Мурад и др.

Коментари: 0

За да коментирате, трябва да се логнете с профила си. Може да го направи от