21.07.2014

Автор: Радослав Симеонов

ДОБРУДЖА В ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ВРЕМЕТО. Добруджа през първите векове на османското владичество.

В най-североизточната част на Балканския полуостров, между Долен Дунав и Черно море, е разположена Добруджа – земя с древна и богата история, земя, чието развитие през последните тринадесет века е неразривно свързано с българската история. Наричана от византийците Малка Скития, позната във времето на Българското средновековие като „Карвунската земя”, от ХV в. нататък тя е известна неизменно с името Добруджа. Съвременната наука смята, че то произлиза от турското наименование на деспот Добротица – български болярин от ХІV в., като в случая българският суфикс „-ица” се замества с турския „-джа”. 

             Към края на ХІV в. Добруджа е завладяна от османците – нещо, което коренно променя нейната историческа съдба. След влизането на областта в пределите на Османска империя тя се превръща във важна погранична територия, която е използвана като плацдарм за османските завоевателни походи към Влашко, Молдова и Северното Причерноморие. В административно отношение Добруджа попада в сформирания от османците Силистренски санджак (военноадминистративна област), който обхваща почти цяла Източна България – от Странджа планина до устието на р. Дунав. На територията на областта се обособяват и няколко по-малки административни единици, наричани нахии – първоначално такива има в Силистра, Варна и Хърсово.

             Османското нашествие в Добруджа, както и почти непрекъснатите военни действия в северна посока, се отразяват пагубно върху демографския облик на областта. От края на ХІV в. е налице един почти непрекъснат процес на масово изселване на българско население към Влашко и Молдова. В това отношение е достатъчно да бъдат илюстрирани само два примера, известни от изворите. През пролетта на 1445 г. една смесена венецианско-бургундска флотилия под командването на Валериан дьо Ваврен напредва по течението на р. Дунав в очакването на нов антиосмански поход. След като не успяват да превземат Силистра, в продължение на три дни християнските войски съдействат на над 12 хил. българи от Добруджа да се прехвърлят на север от реката. Изселването на такава огромна за времето си маса от население означава обезбългаряване на цели райони от областта. Неслучайно, когато през 1475 г. османските войска под предводителството на султан Мехмед ІІ се отправят на поход към Молдова, те прекосяват за десет дни територията между Варна и Исакча, като се придвижват през „напълно пустинни райони, измъчвани от жажда”. В същото време част от българското население в Добруджа безспорно е подложено на насилствена мюсюлманска асимилация. За да заздрави своите позиции тук, османската власт прибягва и към заселването на мюсюлмански колонисти – юруци (номади-овцевъди) от Анадола, къзълбаши (мюсюлмани-еретици) и ногайски татари от Кримския полуостров. В резултат на това може да се предположи, че към втората половина на века мюсюлманският елемент вече изцяло доминира, като мюсюлманите обитават вътрешната част на Добруджа, а християнското население се съхранява в крайбрежните и крайречните райони на областта. Една от най-устойчивите български общности се запазва в крайдунавските села между Силистра и Тутракан, известна в науката като „гребенци” – в селата Айдемир, Алмалий (дн. в Румъния), Белица, Ветрен, Гарван, Зафирово, Калипетрово, Малък Преславец, Нова Попина, Пожарево и др.

             Друга тенденция от демографско естество в Добруджа от първите векове на османското владичество е все по-нарастващата етническа пъстрота на областта. През ХVІ – ХVІІ в. тук започва да прониква влашко и молдованско население, което се обяснява със засиления крепостнически гнет в двете княжества Влашко и Молдова. Османският пътешественик от средата на ХVІІ в. Евлия Челеби отбелязва наличието на такова население в Хърсово, Тулча и Исакча. В добруджанските градове, и най-вече в Силистра, пък се оформят многочислени колонии на дубровнишки търговци. От началото на ХVІІ в. има изворови данни за заселване на арменци в областта. Най-значителна се оказва арменската колония в Хаджи-оглу Пазарджик (дн. Добрич), но арменци има и в другите градски центрове – Силистра, Бабадаг и Тулча. През същия век в Добруджа се установяват и много еврейски семейства на търговци и занаятчии, които се насочват към по-напредналите в икономическо отношение селища. Към средата на ХІХ в. общата численост на евреите в областта вече възлиза на около 2 500 души, като най-многолюдна е еврейската колония в гр. Тулча.

             Един от най-интересните щрихи на етническото многообразие на Добруджа е наличието на руски заселници от началото на ХVІІІ в. Най-рано тук се заселват донските казаци или некрасовците, наричани така по името на своя водач Игнат Некрасов, известни още и с имената „староверци” и „липовани”. Липованските общности се съхраняват и до днешно време в градовете Тулча, Бабадаг и Мачин, както и в тулченските села Саръкьой, Журиловка, Руска Слава, Каменка (дн. Каркалиу), Гиздар, също и в с. Татарица, Силистренско. През 1709 г. казашкият хетман Мазепа се заселва с подвластното си население в Северна Добруджа, получавайки от османската власт известни автономни права срещу задължението да предоставя помощ на империята във войните ù с Русия. Към 1775 г. в района на дунавската делта пък се появяват малорусите или запорожките казаци.

Коментари: 0

За да коментирате, трябва да се логнете с профила си. Може да го направи от