29.07.2014

Автор: Радослав Симеонов

ДОБРУДЖА В ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ВРЕМЕТО. Добруджа в годините на Първата световна война

Избухването на Първата световна война през лятото на 1914 г. възражда отново надеждите за постигане на жадуваното национално обединение на българския народ. Държавите от двете противостоящи си военно-политически групировки (Антанта/Съглашение и Троен съюз/Централни сили) полагат усилия да привлекат на своя страна балканските държави. След близо едногодишен неутралитет през лятото на 1915 г. правителството на В. Радославов в търсене на път за решаването на националния въпрос подписва съюзен договор с Германия и нейните съюзници. В договора обаче е уточнено, че България може да си възвърне Южна Добруджа в случай на победа на Централните сили, и то в зависимост от поведението на Румъния. 

             На 1 октомври 1915 г. България се включва във войната. В сформираните три армии са мобилизирани около 600 хил. души, като Първа и Втора армия е предвидено да оперират срещу Сърбия, а Трета е оставена в резерв. През есента на 1915 г. са проведени няколко блестящи военни операции, които водят до разгрома на Сърбия и отблъскването на съглашенските войски по долината на р. Вардар.

             През август 1916 г. Румъния също влиза във войната, но на страната на Съглашението. Основната част от румънската армия трябва да нанесе удар срещу австро-унгарските войски в Трансилвания, а за действия срещу България е предвидена Трета румънска армия под командването на ген. М. Аслан, която е съсредоточена по р. Дунав и в Добруджа. В стратегически план румънският Генерален щаб разчита много на новоприсъединените през 1913 г. градове Тутракан и Силистра, които да предпазват левия бряг на реката от настъплението на българите. Особено много усилия са хвърлени спрямо Тутракан, който е превърнат в солидна крепост, оборудвана по последната дума на фортификационното изкуство. Крепостта е оформена като полудъга с две укрепителни линии с 15 форта, редути, телени мрежи и вълчи ями. Неслучайно градът е наричан от ген. Аслан „моят малък Вердюн” и „всеки, който се опита да го превземе, ще се убоде”. Въпреки това обаче румънците поставят пред съюзниците въпроса за изпращането в Добруджа на две руски пехотни и една кавалерийска дивизия. Така в помощ на Румъния е изпратен 47-и руски корпус под командването на ген. А. Зайончковский, като вместо руска пехотна дивизия в него е включена една доброволческа сърбо-хърватска дивизия. Румънският план за военните действия предвижда на Добруджанския фронт да се водят отбранителни боеве, докато пристигнат руските войски, след което да започне настъпление към линията Русе – Варна. Общата численост на войските под командването на ген. Аслан възлиза на около 142 хиляди души (72 хил. румънци, а останалите – руснаци, сърби и хървати).

Мемориал в Тутракан, посветен на мъчениците на Добруджа

Паметникът на отвлечените през 1916 г. жители на с. Житен, общ. Г. Тошево, открит през 2009 г.

Главнокомандващият Трета румънска армия – ген. Михаил Аслан

             Пред перспективата за водене на военни действия с България, през лятото на 1916 г. правителството в Букурещ предприема една драстична и нехуманна стъпка спрямо мирното българско население в Добруджа. Между 25 и 30 хил. души, сред които основно са кметове, свещеници, учители, интелектуалци, търговци и земеделци, са отвлечени насилствено и изпратени в концентрационни лагери в Молдова. Там те са настанени в мизерни бордеи и землянки, без елементарни хигиенни условия и здравно обслужване. Сред отвлечените има дори жени и деца, както и представители на други народности в Добруджа като турци и германци. От студ, глад, болести, изнурителен труд и мъчения загиват около три четвърти от интернираните. За терзанията и мъките на отвлечените добруджанци днес напомнят само издигнатите в десетки селища на областта монументи и паметни плочи с имената им.

             На 27 август 1916 г. Румъния обявява война на Австро-Унгария. Съюзниците на последната от своя страна също обявяват война на Румъния, като последна това прави България – на 1 септември. Без обаче все още да е обявена войната, в периода между 27 и 30 август румънската артилерия и погранични постове започват да обстрелват българска територия. На 30 август българските граничари отвръщат на огъня и по заповед на ген. Тодор Кантарджиев – началник на Варненския укрепен пункт, навлизат на добруджанска територия. Освен селата Кранево и Ген. Кантарджиево под български контрол на 31 август се оказва и стратегическият жп мост при с. Ново Ботево, Добричко.

Генерал Тодор Кантарджиев – началник на войските от Варненския укрепен пункт

             Призори на 2 септември 1916 г., с огромно въодушевление, частите на командваната от ген.-лейтенант Стефан Тошев Трета българска армия навлизат в Добруджа. Армията включва три дивизии – Първа пехотна софийска, начело с ген. Янко Драганов, Четвърта пехотна преславска с командир ген. Пантелей Киселов и Първа конна дивизия, водена от своя прославен командир ген. Иван Колев. Към Трета армия са придадени и войските от Варненския укрепен пункт и една бригада от Шеста бдинска дивизия. Общата численост на българските сили е около 143 хил. войници и офицери. Планът за военните действия предвижда Софийската и Преславската дивизия заедно с българо-германския отряд на майор Хамерщайн да превземат Тутраканската крепост, Конната дивизия да оперира в района между Силистра и Добрич, пазейки фланга на атакуващите Тутракан войски, а ген. Кантарджиев съвместно с бригадата от Бдинската дивизия да настъпи към района на Добрич. След овладяването на Тутраканската и Силистренската крепост българския Генерален щаб предвижда настъплението на войските да се развие към Северна Добруджа, като те достигнат до делтата на р. Дунав.

Генерал Иван Колев – предводител на Конната дивизия

Генерал Пантелей Киселов – командващ 4 пех. Преславска дивизия

Генерал Пантелей Киселов на позициите пред Тутракан

Генерал Янко Драганов – командир на 1 пех. Софийска дивизия

Генерал-лейтенант Стефан Тошев – командващ Трета българска армия

             След усилен двудневен марш, без да срещнат особена съпротива, частите на Софийската и Преславската дивизии се озовават пред силно укрепената Тутраканската крепост и затварят плътно обръча около нея. Тутраканският гарнизон под командването на ген. К. Теодореску, наброява над 40 хил. души със 246 оръдия и 78 картечници. Българските сили, обсаждащи крепостта възлизат на около 55 хил. войници и офицери. Според утвърдените правила на тогавашното военно изкуство, броят на обсаждащите войски трябва да бъде поне два пъти по-голям от този на обсажданите.
Поради излелия се през нощта на 3 септември проливен дъжд и необходимостта от време за разполагането на тежката артилерия, атаката на крепостта е отложена за 5 септември. Рано сутринта, след продължителна артилерийска подготовка, започват решителните действия на българските войски за овладяването на Тутракан. Проявяйки изключителен героизъм, жертвоготовност и висок боен дух, подразделенията на 1-ва и 4-та дивизии до обяд успяват да овладеят предната фортова отбранителна линия. На следващия ден, след като сломяват отчаяните контратаки на противника, те го доунищожават в ожесточени и кръвопролитни ръкопашни схватки. Със своя точен огън българската артилерия унищожава преправата, която свързва крепостта със северния бряг на реката. Поради това целият румънски гарнизон е пленен, заедно с много бойни трофеи и знамена, а крепостта капитулира само за 36 часа. Загубите на румънците са колосални – над 9 хиляди убити и ранени, а 28 хиляди войници и 480 офицери са пленени. Успелите да се спасят с бягство през Дунава са не повече от 3 500 души. За упоритостта и ожесточеността на боевете край Тутракан свидетелства и големият брой български жертви – около 10 000 души убити, ранени и безследно изчезнали, което представлява 20% от участвалите в сраженията.

Разполагане на българската тежка артилерия на позициите край Тутракан

             Съставна част от боевете на знаменитата Тутраканската епопея е и битката, която води на 6 септември Трета бригада на 1-ва Софийска дивизия под командването на ген. Атила Зафиров при с. Сарсънлар (дн. с. Зафирово). Тя нанася мощен флангов удар на идващите откъм Силистра румънски войски и ги обръща в бягство. В резултат на това защитаващата Силистра 9 румънска пехотна дивизия напуска без бой града, оттегляйки се на север.

             След неочакваното поражение при Тутракан общественото мнение в Румъния е потресено, след като е било напълно убедено, че ще се повторят събитията от лятото на 1913 г. и България отново ще бъде поставена на колене. По повод на катастрофата при Тутракан румънският военен историк К. Кирицеску пише: „Скръбно звучи това име в ухото на всеки румънин. Поражение болезнено, унизително, срамотно…”.

Бойното поле при Тутракан след края на битката

             Успешни са действията и на Конната дивизия в първите дни на войната. Още на 2 септември тя успява да освободи гр. Тервел, а на 3 септември нанася съкрушително поражение на румънците в района на селата Кочмар и Карапелит. След кратка схватка, на бойното поле румънците оставят над 600 жертви, а около 700 са пленените. По думите на кавалериста от 6 конен полк Коста Сомлев, след тази битка „нашата конница никога повече не срещна лице в лице вражеските войски”, тъй като румънците панически бягат от българската конница.

             На 4 септември 1916 г. предвожданите от ген. Кантарджиев войски влизат пък в опразнения от румънците гр. Добрич, посрещнати тържествено от добричкото гражданство със звъна на църковните камбани. През следващите три дни обаче варненските войски, заедно с Врачанския и Козлодуйския пехотни полкове от VІ Бдинска дивизия, героично отбраняват Добрич срещу настъпващите от север далеч по-многобройни румънски, руски и сръбски войски. Подвигът на защитниците на Добрич още по-стойностен и предвид факта, че тук българският войник за пръв път трябва да воюва със своите бивши освободители. Вдъхновен от героизма на българските войници срещу руснаците, дори известният със своите русофилски чувства народен поет Иван Вазов, се обръща със стихотворение към тях, за да ги попита кого бранят и какво правят в Добруджа.

             Изходът от сраженията на т. нар. Добричка епопея от 5 – 7 септември 1916 г. е решен благодарение на пълководческия гений на ген. Иван Колев. Получил на 7 септември сутринта тревожни вести за хода на боевете край Добрич, предводителят на българската конница решава да окаже помощ на бранителите на града. Като оставя слаби заслони срещу настъпващата от север руска кавалерийска дивизия, той повежда своята конница на 40 километров марш. В движение Конната дивизия е развърната и нанася мощен удар във фланг и тил на войските на ген. Зайончковский атакуващи Добрич. Окрилени от пристигналата помощ в контраатака се вдигат и защитниците на града. За да избегне пълния разгром на войските си, руският генерал заповядва отстъпление.

             Безсилни да се противопоставят на бойното поле, още в първите дни на войната румънските войски се отдават грабежи и кланета над беззащитното добруджанско население. Избиването на 53-ма невинни добрички граждани в района на жп гарата в града, масовото клане над жителите на с. Сребърна, унищожаването и подпалването на с. Стожер от залповете на румънската артилерия - всичко това са черни страници от войната в Добруджа.

Клането над цивилното българско население в с. Сребърна, Силистренско

             Успешното овладяване на Тутракан, Добрич и Силистра предопределя по-нататъшното развитие на боевете в Добруджа. Взела инициативата в свои ръце, Трета българска армия настъпва по цялата линия на фронта и на 16 септември достига до силно укрепената Кубадинска позиция. Тя е изградена в най-тясната част на Добруджа от с. Расова на р. Дунав до с. Тузла на Черно море. Без достатъчна подготовка и без разузнаване за състоянието и силите на неприятеля, на 17 и 18 септември командването прибързано хвърля изтощени български войски в боя. Първата атака на Кубадинската позиция се оказва неуспешна, а оттеглянето на българските войски на изходните им позиции окуражава неприятелските войски. До края на септември и в началото на октомври край Кубадинската линия се водят множество напрегнати и упорити боеве с променлив успех. През този етап от развитието на бойните действия в тях се включва и съюзния VІ турски корпус, командван от Хилми паша.

             Междувременно румънското командване решава да нанесе изненадващ удар в тила на българските войски между Русе и Тутракан. На 1 октомври 1916 г. е осъществен десант на р. Дунав в района на русенските села Рахово, Бабово и Бръшлян. За три дни българските войски се справят с тази опасност, като помощ за отразяването на десанта оказва и австро-унгарската дунавска флотилия, която атакува и унищожава понтонния мост на румънците.

Румънския десант при с. Рахово от 1 октомври 1916 г., картичка

             След прегрупиране и попълване на войските си, командването на Трета армия пристъпва към втората атака на Кубадинската позиция. В боевете между 19 и 21 октомври отбраната на противника е пробита при селата Мулчова и Топрахисар. През следващите няколко дни са овладяни последователно градовете Меджидие, Кюстенджа и Черна вода. Паметна ще остане битката, която Конната дивизия води на 23 октомври край с. Кара Мурад, северозападно от Кюстенджа. Благодарение на сполучливите тактически ходове на своя предводител, българската конница пленява отстъпващата руска Оренбургска дружина, заедно с командира и знамето й.

             В средата на декември 1916 г. започва последната и решителна офанзива на българската армия в Северна Добруджа. Срещу нея вече воюват само руски войски. На 18 декември е освободен Бабадаг, на 23 декември – Тулча, а на 24 декември – Исакча. Последните боеве се водят в началото на януари 1917 г., когато е овладян и гр. Мачин. На 5 януари българските войски влизат безпрепятствено в Браила. С това приключва освободителният поход на Трета българска армия в Добруджа. Оттук до края на войната тя остава на позиции по долното течение на р. Серет и р. Дунав, а румънските и руските войски заемат левия бряг на въпросните реки. Това положение на воюващите армии е известно като Серетски фронт, където до края на войната се водят само позиционни боеве.

             Успехът на Добруджанската кампания на Трета българска армия се дължи преди всичко на високия боен дух на войската и таланта на забележителните ù пълководци. Военните действия костват живота на над 15 хиляди български войници и офицери. Почти цялата територия на Добруджа е осеяна с гробове на войници от различни националностни. Признателното българско население в областта полага грижи за почитане паметта на загиналите. Част от тях са погребвани в дворовете на църквите и в селските гробища. Край Тутракан и Добрич са устроени образцови военни гробища, в които редом с българските войници са полагани тленните останки и на чинове от противниковите армии. През 1925 г. румънските власти пък пристъпват към изграждането на събирателно интернационално военно гробище край с. Мирча вода. В него са обособени четири парцела – румънски, български, руски и германски, а броят на войниците, чийто кости намират там покой е около 5300. Въпреки, че голяма част от намиращите се на територията на Северна Добруджа български военни гробища са били унищожени (край с. Кубадин, с. Кара Мурад, с. Башкьой, с. Каталой, с. Черна, с. Гречи, с. Аджигьол и др.), някои отделни български войнишки паметници са запазени и до ден днешен. Такива например са паметниците край с. Туркоя и с. Аджигьол (но не и самото военното гробище).

Оцелелият български войнишки паметник край с. Туркоя, Мачинско

Съвременен вид на международното военно гробище край с. Мирча вода

Останки от българското военно гробище и паметник в с. Аджигьол, Тулченско

             Боевете в Добруджа по време на Първата световна война оставят трайна следа в общественото съзнание. И до днес десетки селища в Южна Добруджа носят имена на полкове и прославени офицери и войници от времето на войната.

             След освобождаването на Добруджа от българските войски, в нейната северна част започват да възникват „народни комитети”, чиято крайна цел е присъединяването на областта към родината. На 30 юли 1917 г. в гр. Бабадаг е учредено ръководното тяло на новата организация – Централен добруджански народен съвет (ЦДНС), с председател д-р Иван Огнянов и секретар Антон Бурлаков. За кратко време тя развива активна организационна дейност, която обхваща и Южна Добруджа. Броят на „народните комитети” достига до 300, а членската маса надхвърля 10 хил. души. Като печатен орган на ЦДНС се утвърждава вестник „Добруджа”. ЦДНС полага грижи за църковното и учебното дело, противопоставя се на антибългарската дейност и грабежите, осъществявани от германските военни власти в областта. През декември 1917 г. в Бабадаг е свикан Първият добруджански събор, в чиято работа вземат участие над 350 делегати. Съборът категорично се изказва за присъединяването на Северна Добруджа към България. Там е приета и резолюция, с която настоява за завръщането на интернираните от румънските власти българи в Молдова.

             На 5 март 1918 г. в двореца Буфтя край Букурещ е подписан прелиминарният договор между Румъния и държавите от Централните сили – Германия, Австро-Унгария, България и Турция. Договорът предвижда Южна Добруджа да бъде върната на България, а в северната част да бъде въведено съвместно управление на четирите държави – т. нар. кондоминиум. Това решение противоречи на очакванията на българското общество за справедливо решаване на добруджанския въпрос. Германия, водена от своите стратегически интереси, държи да запази в свои ръце жп линията Черна вода – Кюстенджа. Усилията на българската дипломация да коригира заложените в предварителния договор постановления, дават само отчасти резултат. На подписания на 7 май 1918 г. в Букурещ мирен договор с Румъния е постигнато ново споразумение. България, освен че си възвръща отнетата през 1913 г. Южна Добруджа, получава и част от Средна Добруджа, като северната ù граница върви на няколко километра южно от жп линията Черна вода – Кюстенджа. В останалата част на Северна Добруджа до делтата на Дунава се запазва обаче предвиденият кондоминиум. Нерешеният добруджански въпрос се оказва една от причините българският министър-председател В. Радославов да подаде оставка месец по-късно.

             През септември 1918 г. в Бабадаг се провежда Вторият добруджански събор, който отново настоява цяла Добруджа да бъде присъединена към България. Делегатите отхвърлят кондоминиума на Северна Добруджа и заявяват твърдо, че „населението с оръжие в ръка ще се противопостави срещу всеки опит за повторно румънско владичество”.

             В средата на септември 1918 г. съглашенските войски предприемат голямо настъпление в Македония, което принуждава България да подпише на 29 септември в Солун примирие с държавите от Антантата. Постановленията на примирието привидно запазват българската администрация и войски в Южна Добруджа, но съдбата на областта предстои окончателно да бъде решена на предстоящата мирна конференция в Париж.

             Междувременно на 10 ноември 1918 г., един ден преди подписването на Компиенското примирие, Румъния повторно влиза във войната на страната на Антантата. Този акт има символично значение, но чрез него Румъния се нарежда сред държавите – победителки във войната. Това ù дава несъмнено предимство при удовлетворяването на териториалните ù аспирации към съседните държави, включително и България.

             На 24 ноември 1918 г. Главното съюзно командване заповядва на българските власти да напунат областта. Тази заповед е придружена с уговорката, че окупацията на Добруджа ще бъде поверена на съглашенски, но не и на румънски войски. Демонстрирайки несъгласието си с този диктат на съглашенците, българският министър-председател Ал. Малинов подава оставка на следващия ден. Въпреки това обаче окупацията на областта от съглашенски войски започва, като в северната част се настаняват френски части, а в южната – английски и италиански. Имайки благосклонното отношение на съглашенските военни власти, румънското правителство още към края на 1918 – началото на 1919 г. започва с брутални средства да установява своя администрация и жандармерия. Българското население посреща с голямо възмущение въвеждането на румънската власт, защото са още пресни спомените за грабежите, отвличанията и насилията над мирните граждани, извършени през есента на 1916 г. Многобройните протести, изложения и молби на добруджанци срещу повторната румънска окупация остават обаче без никакъв отзвук от страна на съглашенските власти. Така на практика Румъния присъединява Добруджа към своите граници още преди решенията на мирната конференция в Париж. Въпреки безспорния етнически облик на областта, Румъния я анексира повторно, благодарение най-вече на подкрепата на Франция и Англия, които след приключването на войната имат водещо място в международните отношения.

             На Парижката мирна конференция през 1919 г. границата между България и Румъния в Добруджа е определена под натиска на държавите победителки, без да се отчита широко прокламираният принцип на самоопределение на населението. Подписаният на 27 ноември 1919 г. Ньойски мирен договор с България оставя отново Южна Добруджа в пределите на кралска Румъния.

             Още веднага след окупацията на Добруджа от съглашенски войски, ЦДНС се евакуира първоначално във Варна, а после – в София. През есента на 1919 г. се стига до споразумение за обединение между ЦДНС и съществуващата в столицата още от 1915 г. Добруджанска организация, ръководена от Върховен управителен комитет (ВУК). Обединението между двете добруджански организации се осъществява на свикания на 21 ноември 1919 г. в София Велик добруджански събор. Съборът взема някои много важни решения, предвид новата фаза в развитието на добруджанския въпрос след края на войната. Най-важното от тях е решението, че на този етап трябва да се изостави искането за директното присъединяване на Добруджа към България. Като крайна цел е определено извоюването на „единна, свободна и независима Добруджа”, защото автономията на областта се възприема като възможност за освобождаването й от румънско господство.

             На този събор фактически са полагат основите на новата организация, известна в междувоенния период като „Съюз Добруджа”. За председател е избран д-р Петър Вичев, а като печатен орган от 24 януари 1920 г. започва да излиза вестник „Добруджанско знаме”. През следващите години организацията се придържа към легалните форми на борба, а като нейни най-авторитетни лидери се утвърждават Ангел Стоянов, Печо Господинов, Аспарух Айдемирски, д-р Иван Пенаков и др.

Военното гробище край Добрич, румънска картичка от 20-те год. на ХХ в.

Военното гробище край Добрич, снимка от началото на 50-те год. на ХХ в.

Съвременен вид на Мемориалния комплекс „Военна гробница” край с. Шуменци, Тутраканско

Коментари: 0

За да коментирате, трябва да се логнете с профила си. Може да го направи от