29.07.2014

Автор: Радослав Симеонов

ДОБРУДЖА В ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ВРЕМЕТО. Добруджанският въпрос в българо-румънските отношения (1878 – 1913)

Както е известно, решенията на несправедливия Берлински договор от 1878 г. поставят началото на т. нар. български национален въпрос, част от който се оказва и добруджанският въпрос. С предаването на Северна Добруджа на Румъния (15 632 кв. км с около 100-хилядно население) Великите сили откъсват една изконна българска земя от Княжество България. Измежду различните етнически групи, населяващи областта, първостепенно място заемат българите, които са почти половината от нейното население (около 50 хил.). Доказателство за факта, че в Северна Добруджа преобладава българското население, е обстоятелството, че Манифестът на румънския крал Карол І за присъединяването на областта към Румъния е издаден на румънски и български език. Отчитайки реалностите относно българския характер на областта, румънските власти стигат до убеждението, че тя ще бъде усвоена и приобщена по-бързо чрез нейното насилствено румънизиране. На първо време румънската държава установява антиконституционен режим в областта на базата на Закона за устройството на Добруджа от 9 март 1880 г. По силата на закона всички севернодобруджански жители са лишени от избирателни права, дори да променят местожителството си. Освен това Румъния се обявява за пряк наследник на собственическите права на Османската империя върху земята в Добруджа (т.нар. мирийска земя). Според приетия в тази насока закон от 1882 г., за да откупи правото си на собственост върху земята, която притежава, българското население трябва да отстъпи безвъзмездно 1/3 от земите си на държавата или да заплати 1/3 от стойността ù. Приложението на този закон става основа за невероятни злоупотреби, фалшификации и насилия. С придобитата земя властите започват да оземляват масово румънски колонисти от вътрешността на страната, вследствие на което етническият облик на областта започва постепенно да се променя.

 Повален български кръст от гробището в с. Касапкьой (дн. Синое)

Надгробен кръст в гробището на с. Каталой

             С установяването на румънската власт е ликвидирано местното самоуправление и започват системни посегателства над българското църковно и просветно дело. Българските свещеници се подменят с румънски, службите се водят на румънски език, а църковните актове, издадени на български, не се признават за официални документи. Най-дълго на румънския натиск устоява българската църква „Св. Георги” в Тулча, която е отнета едва през лятото на 1912 г. Но поради упоритата съпротива на българската общност в града, румънските власти все пак разрешават богослуженията в нея да се извършват и на двата езика. През 1881 г. Никола Живков – директор на българските училища в Тулча, е експулсиран от властите като „неблагонадежден”, докато учителите в българското училище в Кюстенджа през 1895 г. са арестувани под предлог, че извършват „шпионаж”. На преследване са подложени и останалите български културни институции и благотворителни общества. Така например библиотеката на тулченското читалище „Съгласие” е умишлено подпалена, като изпратената пожарна команда при гасенето доунищожава неизгорелите все още книги.

Мраморна плоча от 1927 г. с имената на дарителите, положена в притвора на българската църква„Св. Георги” в гр. Тулча

Българска икона с ликовете на славянските просветители „Св. Св. Кирил и Методий” в църквата „Св. Георги” в гр. Тулча

Румънска картичка от началото на ХХ в., на която църквата „Св. Георги” в Тулча е наречена българска, но днес това не може да се прочете в историческата справка изнесена пред църквата

             Тежките условия на чуждия режим принуждават част от българското население в областта да емигрира към България. По някои оценки до края ня ХІХ в около 10 хил. души напускат Северна Добруджа. Сред бежанците се оказват и много видни обществени дейци, оставили трайни следи с дейността си тук по време на епохата на Възраждането – Антон Франгя, Кръстю Мирски и Димитър Минчович от Тулча, Сава Огнянов от Кюстенджа, Вичо Диков от с. Бейдаут, Тулченско, Димитър Петков от с. Башкьой, Тулченско, и др. Мнозинството от българското население обаче остава в родния си край и продължава да отстоява правото си на нормално съществуване. То вярва, че при една благоприятна международна обстановка ще стане възможно връщането му към България. Изключително вълнуващи са думите на Иван Хаджистойнев – председател на църковно-училищното настоятелство в Кюстенджа, отправени в писмо от 2 ноември 1899 г. до българския Парламент: „Сега от нас искат да се откажем от народността си. Това е убийствено мъчно за нас, когато вие сте толкова близо, щото ни засягате с дишането си. И как да забравим, че сме българи, когато на две крачки от нас името българи се носи с гордост и уважение”.

Български надгробен камък в старото гробище на с. Башкьой (дн. Н. Белческу)

             Извършеното на 6 септември 1885 г. Съединение на Княжество България с Източна Румелия се възприема от добруджанското българско население като първата решителна стъпка по пътя към националното обединение. Поради изкуственото откъсване на Северна Добруджа от България през 1878 г., в областта, както и в Южна Добруджа, съединистката идея се посреща с огромен възторг и въодушевление. Патриотичният подем сред населението намира израз в свикването на импровизирани митинги в Добрич, Силистра, Тутракан, Каварна и Балчик, както и в стичането на стотици доброволци, които искат да постъпят във войската. В Северна Добруджа подкрепата за извършеното Съединение намира също своя морален и материален израз. Жителите на гр. Тулча изпращат на 10 септември 1885 г. поздравителна телеграма до българския княз Александър Батенберг. Те също така събират 10 хил. франка, дрехи и храни за българската войска, които са изпратени в България благодарение на инициативността на тулченското женско благотворително дружество „Надежда”. Румънската администрация се отнася враждебно към действията на българското население. Тя квалифицира изпращането на телеграмата и събирането на помощите като „иредентизъм” (отцепничество) и упражнява натиск върху иницаторите за този акт. Един от главните организатори на акцията - Сава Дончев е подложен на репресивни полицейски мерки. Резервираността и подозрението на румънски власти към Съединението се базират на основата на опасението, че една уголемена България ще настоява за възвръщането на Северна Добруджа в българските предели.

             Като цяло обаче, българските правителства след Освобождението, водени от максимата, че Северна Добруджа е цената, която трябва да бъде заплатена на Русия и Румъния за участието им във войната, проявяват пълна незаинтересованост към съдбата на българското население в областта. За България добруджанският въпрос има второстепенно значение след македонския. Бездействието на българските правителства не само развързва ръцете за денационализаторските действия на Румъния в Северна Добруджа, но и насърчава румънските аспирации към Южна Добруджа.

             Румънските претенции към Южна Добруджа се появяват към края на ХІХ – началото на ХХ в. Понеже те не почиват на никакви етнически основания, управляващите среди в Букурещ издигат тезата за необходимостта от запазването на „равновесието на Балканите”. Тя се изразява в това, че когато България реализира националното си обединение и придобие територии в Македония и Одринска Тракия, то Румъния трябвало по някакъв начин да бъде компенсирана с получаването на земите до линията Русе – Варна. Като допълнителен аргумент в тази насока се изтъква наличието на куцовлашко (арумънско) малцинство в Македония, което да се използва в случая като разменна монета. Българският политически елит гледа несериозно на румънските стремежи, надявайки се, че Русия не ще позволи това. Първото сериозно предупреждение за заплахата от север дава през 1904 г. българският военен аташе в Букурещ кап. Станчев. Той стига до извода, че Румъния ще нападне България, за да заграби нова територия в Добруджа, така както тя постъпва през 1885 г. окупирайки стратегическата височина Араб табия край Силистра.

             При започването на Първата балканска война Румъния обявява неутралитет, но заявява, че след приключването на войната ще предяви своите искания в замяна на поддържания неутралитет. Още към края на октомври 1912 г. румънското правителство формулира своите искания за корекция на българо-румънската граница по линията Тутракан – Балчик. От българска страна тези претенции са квалифицирани като „изнудвачески” и са отхвърлени с възмущение. Прави впечатление в случая, че исканията на Букурещ за териториални компенсации се отправят обаче само към България, но не и към съюзниците ù от Балканския съюз. Аспирациите на Румъния към българските земи срещат поддръжката на държавите от вече формиралите се две военно-политически групировки на Антантата и Централните сили, тъй като и едните, и другите се опитват да я привлекат на своя страна. Освен това, за да отклонят вниманието на Румъния от Трансилвания и Бесарабия, те я насочват към Добруджа. Притиснато от европейските държави, към края на ноември българското правителство е принудено да изпрати д-р Стоян Данев (председател на Народното събрание) в Букурещ. Той трябва да убеди румънските управляващи, че при евентуално присъединяване на Македония към страната, България ще гарантира културно-национална автономия на куцовлашкото население, но не е съгласна да прави териториални отстъпки. Разговорите обаче завършват с неуспех, за да бъдат подновени отново в Лондон, където се водят преговорите за подписване на мирния договор между Турция и държавите от Балканския съюз. На 16 януари 1913 г., след поредните българо-румънски дебати, е изготвен съвместен протокол, в който всяка една от държавите излага своето виждане по въпроса. Румъния настоява за ректификация на границата по линията Тутракан – Балчик, а българската страна изявява готовност да отстъпи двата малки триъгълника, които се образуват по българо-румънската граница, няколко села по черноморското крайбрежие, както стратегически важната крепост Меджиди табия край Силистра. След подписването на протокола от 16 януари отново се водят продължителни и безплодни двустранни преговори. Едновременно с това обаче румънската дипломация се опитва да ангажира подкрепата на Великите сили за анексирането на Южна Добруджа.

             По инициатива на италианския посланник в Лондон европейската дипломация застава зад идеята за свикването на международна конференция, която да разгледа българо-румънския териториален спор. Конференцията започва своята работа на 18 март 1913 г. в руската столица и е на ниво посланици на Великите сили. След няколко заседания тя завършва своята работа на 26 април 1913 г. с подписването на Петербургския протокол, който постановява, че България трябва да отстъпи на Румъния гр. Силистра заедно с околността в радиус от 3 км. Управляващите в Букурещ обаче не са доволни и заявяват, че в случай на война между България и бившите ѝ съюзници Румъния ще предприеме мобилизация и ще се намеси. Румънските делегати в смесената българо-румънска комисия по прилагането на Петербургския протокол саботират под различни предлози работата на комисията. Българското правителство пък вече смята, че конфликтът с Румъния е уреден и разчита наивно, че Русия ще възпре Румъния да окупира Южна Добруджа.

             На 16 юни 1913 г. започва Втората балканска (Междусъюзническа) война между България и нейните бивши съюзници, породена от отказа на сърби и гърци да спазят постигнатите договорености преди началото на войната. На 28 юни, в разгара на войната, без какъвто и да било повод, румънските войски прекосяват безпрепятствено сухопътната граница в Добруджа. На спешно заседание българското правителство взема решение да не се оказва съпротива на румънските войски. За около три дни румънците окупират цяла Южна Добруджа, но не преустановяват придвижването си, настъпвайки към линията Русе – Варна. На 2 юли пък основните сили от румънската армия извършват десант при Оряхово и с. Сомовит и се насочват към вътрешността на страната. Междувременно в България е извършена правителствена смяна, като новото правителство, оглавявано от В. Радославов, на 5 юли взема трудното и болезнено решение, че е готово да отстъпи Южна Добруджа. Настъплението на румънските войски обаче е преустановено чак на 8 юли, когато техните отряди достигат до с. Враждебна, на 10 км северно от центъра на София, а отделни подразделения проникват чак до Пирдоп, Златица, Панагюрище и Пазарджик.

             По време на нашествието на румънските войски в България на практика между двете армии не се водят сражения. Румънците дават само неколцина жертви, най-вече заради някои спонтанно избухнали престрелки при Бойчиновци и Нови пазар. Далеч по-голям обаче е броят на войниците, починали от избухналата в редовете на армията холерна епидемия. Според някои данни техният брой възлиза на около 6 хил. души. За да оправдае наглото заграбване на Южна Добруджа официалната пропаганда в Букурещ тръби, че с намесата на Румъния „бил сложен край на една братоубийствена борба” или пък че действията на румънците „заздравили мира на Балканите”.

             Румънската интервенция в България през лятото на 1913 г. оставя траен спомен обаче сред цивилното българско население, което е подложено на безогледен грабеж и насилствени реквизиции. На практика тя довежда и до неуспешния за България изход от Междусъюзническата война, юридически узаконен от Букурещкия мирен договор от 28 юли/10 август 1913 г. По силата на този договор Южна Добруджа е заграбена от Румъния, като новата граница започва от р. Дунав (на 13 км западно от Тутракан) и завършва на брега на Черно море (на 12 км югозападно от Балчик). България губи своята житница – около 7 700 кв. км площ, с население около 300 хиляди души. Румъния пък увеличава територията си с около 6%. Балканските войни от 1912 – 1913 г. завършват с първата национална катастрофа за България, за която принос има и Румъния, проваляйки усилията на българския народ да реализира своето национално обединение.

Румънска пропагандна картичка, представяща влизането на румънските войски в Силистра през 1913 г.

Румънска пропагандна картичка, представяща нахлуването в България през 1913 г.

             Заедно с първата голяма бежанска вълна от Южна Добруджа към България, се поставят основите на организираното добруджанска движение. През есента на 1913 г. в София се създава дружество „Добруджа”. Малко по-късно, през февруари 1914 г. в българската столица се полагат основите на друга емигрантска организация – братство „Добруджа”. След близо едногодишно съперничество и взаимни обвинения, на 25 март 1915 г. двете организации свикват съвместен конгрес и се обединяват в „Добруджанска организация”, чиито най-изтъкнати ръководители са д-р Милан Марков и д-р Петър Вичев. Новосъздадената организация се определя като културно-благотворителна и си поставя за цел да се бори за правата на добруджанци и запазаването на етническия облик на областта.

             В Южна Добруджа е установен нов стопански и политически режим, който по нищо не се отличава от наложения вече такъв в северната част на областта. Забранена е дейността на българските политически партии и на различните културно-просветни дружества и организации. С един специален закон от 1 април 1914 г., известен като „Закон за устройството на Нова Добруджа”, местните жители са лишени от граждански права. В областта е въведено специално поземлено законодателство, чрез което се отнема голяма част от земята на добруджанци, а в случаите при които липсват документи за собственост – и цялата земя. В резултата на това е заграбена близо 70% от обработваемата земя, с което е ощетено местното население, чийто поминък е предимно земеделски. Извършените грабежи се представят от румънските власти като „аграрна реформа”.

             Особено тежък удар е нанесен върху българските национални институции в областта. Българските свещенници са прогонени от църквите, а църковното дело се поставя изцяло под разпореждането на духовните власти в Букурещ. В българските църкви започва да се служи само на румънски език. Но най-тежки последици за българщината има разгромът на учебното дело. До окупацията на Южна Добруджа тук съществуват 275 български училища с 589 учители. След една година остават едва 4 училища с 55 учители. На тяхно място са разкрити румънски училища с преподаване на румънски език. Малкото останали в областта български учители, макар и преследвани от властите, обучават тайно децата в нелегални училища.

Историческа плоча, съобщаваща за освещаването на българското девическо училище в Тулча през 1882 г.

             Въобще румънската държава започва прилагането на вече познат арсенал от средства, използвани вече при опитите за обезбългаряване и румънизиране на Северна Добруджа. Официалната румънска пропаганда постепенно започва да назовава Южна Добруджа с термина „Кадрилатер” (в превод „Четириъгълник”). Изключително интересен е коментарът на ген. Йон Влъдеску (назначен през 1921 г. за командващ на румънските войски в областта) по повод на новата провинция. Без никакво колебание в издадената от него книга през 1927 г. той заявява: „Като реалност, тъжна, но вярна, Кадрилатерът само с името си е наш, тъй като със сърцето, душата и чувствата си е на България”.

Коментари: 0

За да коментирате, трябва да се логнете с профила си. Може да го направи от