ДОБРУДЖА В ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ВРЕМЕТО. Националноосвободителното движение в Добруджа

Революционните борби в Добруджа са една от специфичните прояви на Българското възраждане в областта. Своеобразен техен предшественик е хайдушкото движение, което е характерно за българските земи още от първите векове на османското владичество. Най-ранните сведения за прояви на хайдутството в Добруджа датират от средата на ХVІІІ в., като един от факторите за неговото засилване са започналите руско-турски войни. Военните неуспехи на Османската империя водят до пълна деморализация сред армията. Дезертиращите турски войници кръстосват из цяла Добруджа, отдавайки се на грабеж и безчинства. В тази обстановка като единствени закрилници на беззащитното българско население се явяват хайдушките дружини. Така напримар по време на руско-турската война от 1768 – 1774 г. в Силистренско се подвизават хайдушките дружини на Вичо, поп Марин и на Недялко. 

             Като своеобразни свърталища на хайдутите в Добруджа се очертават Батовската гора и гористите възвишения на Бабадашката планина. Повечето от хайдутите в областта произхождат от различни краища на страната. Някои от тях се установяват тук за постоянно, а други се завръщат обратно заради неособено благоприятните условия на добруджанската равнина за хайдушки действия. По време на руско-турските войни от 1828 – 1829 г. и 1853 – 1856 г. се наблюдават някои нови елементи в хайдутсвото, които демонстрират приближаването му до националноосвободителната борба. Тогава хайдушките дружини участват в сраженията наравно с руските войски и се поставят изцяло в услуга на руското командване. Измежду тях е четата на Димитър Калъчлията по време на Кримската война, който дори и след оттеглянето на руснаците продължава военните действия в тила на турските войски.

             През 60-те и 70-те години на ХІХ в. отделни хайдути се включват в четническото движение, вдъхновено от идеолога на българската национална революция – Г. С. Раковски, или израстват като боеспособни ръководители на Априлското въстание от 1876 г.

             Безспорно е, че сред имената на хайдушките предводители в Добруджа най-популярно е името на споменатия вече Димитър Калъчлията (Димитър Стоянов Котев, родом от с. Торлак махле, Новозагорско). Своето хайдутуване той започва към средата на 40-те години на ХІХ в., подвизавайки се първоначално в Сливенско и Ямболско. В Североизточна България и Добруджа той се задържа едва след началото на Кримската война, но дейността му тук продължава и след края на войната. Калъчлията помага на бедните български селяни, наказвайки местните турски първенци; дарява църкви и манастири; строи чешми, кладенци и мостове. През 1859 г. е заловен при един опит за нападение в Шумен, а по-късно съден и обесен в Русе в началото на 1861 г. След неговата гибел начело на четата му застава неговият сподвижник Пею Буюклията от с. Козосмоде, Новозагорско, който хайдутува още в продължение на близо две десетилетия. Доказателство и признание за неговия опит е поканата на русенския революционен комитет към него през есента на 1875 г. да оглави подготвяната по време на т. нар. Старозагорското въстание чета от с. Червена вода, Русенско, но поради напредналата си възраст Буюклията е принуден да се откаже. Сред сподвижниците на Димитър Калъчлията е и един друг известен в Добруджа хайдутин – Щерю Певтичев, родом от гр. Бяла, Варненско. Периметърът на неговата дейност е много широк – от Източна Стара планина до Бабадашките възвишения. Изследователите на хайдушкото движение в Добруджа акцентират върху социалната същност на неговата дейност, защото през 1860 г. неговата чета жестоко наказва чорбаджи Ангел от с. Ала клисе (дн. с. Църква, Балчишко). Някои предания и легенди свързват името на хайдут Щерю с опита му да ликвидира известния Солак Мустафа – предводител на турска разбойническа банда, която граби населението в Североизточна България.

             По-краткотрайна и не толкова интензивна е дейността и на някои други хайдушки чети и дружини в Добруджа през 60-те и 70-те години на ХІХ в. В района на Батовската гора за известен период от време се подвизава Стоил войвода, известен повече в българската история като помощник-апостол на Втори Сливенски революционен окръг по време на Априлското въстание. В Добруджа и Делиормана като участник в дружината на Косьо войвода за кратко се изявява и известният от по-късно тревненец Христо Патрев. Около 1875 г. в района на Чамурла като хайдутин действа и поп Харитон. Преследван от местните турски власти, през есента той разпуска четата си и забягва към Влашко с намерението рано напролет да се върне отново в Добруджа. Тук обаче той попада под влиянието на организаторите на Априлското въстание и затова през 1876 г. заедно с Бачо Киро Петров и Петър Пармаков той е сред ръководителите на четата от Търновски революционен окръг, която в продължение на 9 дни води героична битка с многохиляден турски аскер в Дряновския манастир.

             През целия ХІХ в. Добруджа не остава настрани от революционния кипеж, обхванал Балканите. Избухването на гръцкото въстание през 1821 г. и дейността на „Филики етерия” в Дунавските княжества води до включването на десетки добруджанци във въстанническите редици. Това са главно емигранти, установили се по различни причини във Влашко и Молдова. До наши дни са съхранени имената на капитан Ангел Илиевич и Тодор Базарджикли от Хаджи-оглу Пазарджик, Георги Топуз и Никола Йоанович от Мангалия, Кючук Сава от Силистра, Яни Димитрий от Исакча и др. А един от най-близките съратници на Тудор Владимиреску е владиката Иларион Арджешки – българин от Силистра със светско име Илия Бакалов.

             Към 1831 г. българската емиграция във Влашко подема инициативата за образуването на полуавтономно българско княжество в Добруджа. Идеята за неговото създаване има по-стари корени и е свързана с предложението на главнокомандващия руските войски до императора по време на войната от 1828 – 1829 г. Тогава ген. Дибич подхвърля идеята изселващите се масово българи от Източна България след края на войната да бъдат настанени в Добруджа. Водени обаче от своите преки интереси за настаняването на трудолюбиво българско население в слабо заселените южноруски степи, управляващите кръгове в Русия не подкрепят тази идея. След подписването на Одринския мир между Русия и Турция от 1829 г. Гърция получава статут на самостоятелно кралство, а Дунавските княжества и Сърбия стават автономни. Този развой на събитията очевидно активизира българската емиграция, която подема отново идеята за даването на автономен статут и на Добруджа. Починът за нейното поставяне на дневен ред принадлежи на Васил Ненович – родолюбив и високообразован българин от Свищов, който представлява пред руските и влашките власти българските заселници. Като негови съмишленици за реализирането на тази идея се включват и други представители на българската емиграция във Влашко като Иван Селимински, Михаил Кифалов и др. Чрез Никола Пиколо те се опитват да запознаят със своя проект и най-високопоставения българин от онова време – Стефан Богориди, който тогава е висш османски чиновник. Въпреки първоначалното благосклонно отношение на Високата порта, в крайна сметка поради ред причини това начинание не е реализирано. Евентуалното реализиране на проекта за създаване на автономно княжество в Добруджа би имало благоприятен ефект върху целия по-нататъшен ход на националноосвободителните борби на българския народ. До известна степен в този проект се доразвиват идеите на Софроний Врачански и Букурещкия политически кръг по време на руско-турската война от 1806 – 1812 г. за създаване на българска автономна област на север от р. Дунав.

             Както е известно, първата самостоятелна политическа акция на българите за освобождение през епохата Възраждането е т. нар. Велчова завера от 1835 г. Тя има непосредствена връзка с Добруджа, тъй като един от главните ù организатори – капитан Георги Мамарчев (1786 – 1846), пребивава по това време в Силистра. След подписването на Одринския мирен договор от 1829 г. руското командване задържа гр. Силистра като залог за изпълнение на някои от клаузите на договора, а Г. Мамарчев като българин и офицер на руска служба е назначен за военен комендант на крепостта между 1830 и 1835 г. Оттук Мамарчев установява връзка с Велчо Атанасов-Джамджията от Търново и двамата започват дейността си по организирането на известното съзаклятие. Извършено предателство от един чорбаджия осуетява избухването на въстанието, а повечето от основните му ръководители са заловени и екзекутирани. Единствено кап. Г. Мамарчев като руски поданик избягва смъртното наказание и е заточен на о. Самос до края на живота си. В Силистренско и Добруджа мрежата на организацията остава неразкрита, но един от предполагаемите съзаклятници е Петър Николаев от Силистра, бивш участник в доброволческия отряд на Мамарчев през войната от 1828 – 1829 г. След края на войната Петър Николаев се установява в Силистра и вероятно със знанието на Мамарчев започва събирането на хора и оръжие за бъдещата акция, като оръжието било складирано в близкото до града с. Алмалий. През пролетта на 1835 г. групата на П. Николаев извършва поредица от въоръжени акции в Добричко и Шуменско, но след предателството в Търновско руските власти арестуват членовете на групата.

             Друго събитие от времето на националноосвободителните борби, пряко свързано с Добруджа, са Браилските бунтове от 1841 – 1843 г. Те представляват няколко последователни метежа, организирани от представителите на българската революционна емиграция във Влашко. Намеренията на хъшовете са организираните от тях въоръжени отряди да навлязат на българска територия през Добруджа, като особено място в техните планове заема гр. Мачин, намиращ се на срещуположния бряг на р. Дунав. Организаторите на бунтовете предвиждат да вдигнат населението на въстание, като за целта били установени контакти с редица местни първенци. Един от най-активните участници в Браилските бунтове е Никола Филиповски (известен още в българската история и като капитан Дядо Никола) от Силистра. Макар и да са предотвратени още в зародиш от местните власти, Браилските бунтове оказват трайно въздействие върху по-нататъшния ход на националноосвободителните борби и илюстрират все по-нарастващата роля на емиграцията в тях.

             След Кримската война от 1853 – 1856 г. националноосвободителните борби на българския народ преминават към нова фаза на развитие. Четническата тактика, обоснована и лансирана от Г. С. Раковски, както и идеите за съчетаване на вътрешната подготовка с въоръжени нахлувания отвън, издигат ролята и мястото на Добруджа в тази борба. Като периферна за Османската империя област и разположена в непосредствена близост до политическите центрове на българската емиграция във Влашко и Южна Русия, Добруджа става неотменна част от неедна революционна проява. През 1861 г. Раковски пристъпва към изработването на своя Втори план за освобождението на България, според който за пръв път се предвижда и идеята за създаването на революционни комитети в българските земи. Според първоначалния замисъл на Раковски те трябва да пропагандират сред населението идеята за бъдещото въстание. Сред най-изявените сподвижници на Раковски има и немалко хора от Добруджа. В Тулча това са търговците Георги Карловски, Димитър Душанов и Христо Вълков, в Силистра – учителите Райко Ил. Блъсков и Панайот х. Добрев, Никола Джамджиев в гр. Черна вода и др. Когато в началото на 1862 г. Раковски излиза с призива за създаването на Първа българска легия, със съдействието на Тулченския революционен комитет за Белград заминават Стефан Тодоров Димов (останал в историята под името Стефан Караджа), Панчо Досев, Иван п. Христов Кършовски и др. След разпускането на легията някои от участниците в нея като Стефан Караджа и Иван Кършовски се завръщат отново в Добруджа. Малко по-късно тук пристига и Васил Левски, който в периода 1866 – 1867 г. пребивава като учител в севернодобруджанските села Конгаз и Еникьой.

Иван Кършовски

Паметна плоча-барелеф на Васил Левски, поставена през 2011 г. на мястото на сградата на старото училище в с. Еникьой, скулптор Христо Илиев от гр. Добрич

             Новото изостряне на Източния въпрос през 1866 г. и революционният кипеж на Балканите рефлектират несъмнено и върху обстановката в Добруджа. Заради планираната от Раковски и сподвижниците му нова четническа акция през пролетта на 1867 г. В. Левски и Иван Кършовски заминават за Влашко и вземат участие в четата на Панайот Хитов. Активност демонстрира и тулченският революционен комитет, който също решава да организира своя чета, носеща името „Златна надежда”. За войвода на четата и за негов заместник са определени соътветно Цонко Кънев Петранов и Желю Чернев. Според плана на организаторите на четата първоначално тя трябвало за предизвика въстаническо надигане в града, но по-късно е решено четниците да се присъединят към Панайот-Хитовата чета. Разделени на три групи, след няколкодневни преходи тулченските въстанници установяват контакт с четата на П. Хитов през месец май в района Жеравненския Балкан.

             Както е известно, през есента на 1867 г. повечето от участниците в четата на П. Хитов постъпват в редовете на създадената в Белград Втора българска легия. Легистите са и в основата на сформираната през пролетта на 1868 г. чета на Стефан Караджа и Хаджи Димитър. Освен единия от войводите в нея постъпват и няколко добруджанци – Христо Н. Дряновски, Господин Куманов, Димитър х. Атанасов и Георги х. Иванов от Тулча; Тончо Стоянов Загоров от Бабадаг; Симеон Радев от с. Черна, Мачинско. Саможертвеният подвиг на четата отеква дълбоко в умовете и сърцата на добруджанското население. Едно от доказателствата за това е фактът, че името на Стефан Караджа се превръща в патрон и символ на националноосвободителните борби на добруджанското население и в годините на румънското владичество в областта.

Паметната плоча, поставена на родната къща на Стефан Караджа в гр. Тулча

 Стефан Караджа

            Добруджа не остава настрана и от подготовката на върховата изява на българската национална революция през Възраждането – Априлското въстание от 1876 г. Организаторите и ръководителите на въстанието отреждат на този край спомагателна роля и значение. Намеренията им тук са свързани най-вече с извършването на диверсионни акции по двете жп линии и подпалване на някои от по-големите градове с оглед предизвикването на паника и смут сред турските власти. Сформираните въстанически групи се предвиждало да бъдат насочени към по-големите центрове на въстанието – Сливенски и Търновски революционни окръзи. Вестта за избухването на въстанието на практика в Добруджа пристига заедно със съобщението за неговото потушаване. Поради наличието на крупни турски сили в региона и недовършената все още подготовка местните революционни дейци не пристъпват към обявяване на въстание в Добруджа. Но революционният кипеж в областта води десетки добруджанци към участие в различни форми на борба по време на въстанието. През пролетта на 1876 г. Панайот Станчев (брат на известния добруджански учител Димитър Станчев и по-късно баща на известния румънски поет от български произход Панайот Станчев-Черна) напуска Хаджи-оглу Пазарджик и постъпва в четата на поп Харитон. Около 12 души добруджанци се записват в четата на Христо Ботев – Спас Соколов от Тулча – член на Щаба на четата, Владимир Друмев от Мачин, Димо Пенев от с. Голяма Атмаджа, Силистренско (дн. Ястребна), Иван Христов от с. Владимирово, Добричко, братята Илия и Курти Костови от силистренското село Караомур (дн. Смилец) и др.

Поп Харитон Халачев

Тулченецът Спас Соколов – участник в четата на Христо Ботев

             Предприетите от турските власти кървави погроми и изстъпления над българското население след потушаването на въстанието не подминават и Добруджа. Десетки села в северната част на областта като Башкьой, Камана, Налбант, Телица, Мейданкьой и Каталой са напълно разграбени и опустошени, а местното население е принудено да се укрива в околните гори.