25.06.2014

Автор: Лена Кирилова

„Изгряло е ясно слънце...” Песните на слънчева Добруджа

Фолклорът е съдба за българина. Независимо дали го харесваме или не, подценяваме или величаем, всеки се ражда и живее с него. А дойде ли празник, ние винаги с особено нетърпение се обръщаме към изначалните си корени, за да преоткрием магията на фолклорната ни традиция и онази вечна, непреходна и живителна частица български дух, скрита в протяжния глас на кавала, в отмерения ритъм на танца, в хармоничните съзвучия на уникалната българска песен.
 
 
хоро на мегдана 1900 г. – с. Оброчище
 
Още през XIX в. нашите изтъкнати възрожденски дейци – братята  Димитър и Константин Миладинови, Кузман Шапкарев, Петко Славейков и техните следовници, си поставят за основна задача да съберат, систематизират и популяризират образци на българския песенен фолклор; да представят на останалите европейски страни изумителния поетически гений на нашия народ; да съхранят онова градиво, чрез което фолклорната традиция да стане част от националната ни култура и като нейно праначало, и като доказателство за дълбокия ни исторически корен, и като символ на българското самосъзнание и оръжие в борбата за независимост. По свой начин те събуждат народната свяст и осъществяват призива на Паисий – „Българино, знай своя род и език!”.
Изминали са повече от 150 години от издаването на сборника на двамата родолюбци през 1861 г., но може би и днес все още не сме постигнали напълно целта, която те си поставят – да покажат „сите драгоценности, под които блести нашата народна поезия”, да се направи достояние на съвременния свят неповторимото богатство и красота.на българското народно творчество.
 
С изключително жанрово многообразие и високи художествени достойнства се отличава и добруджанският фолклор. Съхранила сравнително добре чак до наши дни характерни особености на източнобългарската народнопоетическа традиция, Добруджа продължава и днес да предзвиква интереса на изследователите. И макар традиционните форми на битуване на фолклора да са вече изчезнали, все още в редица селища могат да се открият носители на народната песен с богат репертоар. 
 
И в делник, и в празник, песента е неизменна част от живота на добруджанеца. Със своята устойчивост, богатство и старинен културен пласт се отличават обредните песни, съпровождащи различни празници от народния календар. Със специфичната си тематика, поетическа образност, художествени похвати, те изразяват настроението на участниците, създават атмосферата на празника и се явяват задължителен словесно-магически компонент на обреда. Народът вярва, че магическата сила на словото ще осигури сбъдване на всички пожелания, изречени от съответните обредни лица.
 
Изключително многообразие от мотиви характеризира коледните песни. Основната тема е поетизираната мечта за семейно и стопанско благополучие. Благословиите, песните, наричанията на коледарската дружина, ще донесат на всеки дом, и на млад, и на стар, желаното здраве и късмет, добруване и честити дни. Още с влизането в къщата коледарите запяват:
 
Стани, стани, стар станино,
че ти идат добри гости, 
добри гости коледари, 
и ти носят добър хабер,
овцете се разагниха, 
козите се изкозиха,
пчелите се разроиха...”
Стопанинът дарява дружината с
„...вит, превит кравай, 
на кравая сребро и злато, 
сребро, злато, кръст дукато...”
А коледарите благословят: 
„Ако му е чисто златото,
да му се през праг прелей,
ако му е чисто среброто,
да му се въдят вакли овце,
бели коне и сиви волове....
Да дари господ добра дара, 
добра дара, пещник хляба,
колко зрънца са у него,
толкоз здраве в тази къща...
от нас малко, от Господа много.
Ний като излезем, Господ да влезе...”
 
Съществена част от продуциращата магия на празничния комплекс са и любовно-женитбените мотиви, свързани с мечтите и жизнерадостта на младостта. Широко разпространен е мотивът за сгледници – два гълъба, които кацат в момини двори:
 
„Фръкнали са момне ле, два гълъба,
кацнали, момне ле, в момини двори.
То не били два гълъба, момне ле ,
най-били два сгледника...”
 
С богата поетична образност и силно изявен величален характер се отличават песните, посветени на момината хубост и момковото юначество:
 
„Похвали се Денина мама, Коладе ле,
че си има хубава Дена.
Денинта хубост нийде я няма,
ясното слъце тя надгрява.
Де я зачу ясното слънце,
та изпрати два гълъба, 
че отишли над Денини...
че излезе Денина мама...
Премени Дена, прибели,
че я изведи тук отгоре,
ясното слънце да  надгрява...”
 
„Събрали се сабор юнаци,
Добро льо, Коладе ле,
в Добревите равни двори.
Похлопали, потропали,
че излезе Добрува мама,
че им отвори чимшир порти,
че ги уведе ги в равни двори....
Ой ви вази, събор юнаци, 
кат одите навред по света,
не видяхте ли мойта синка.
Мойта синка й твърде лична
твърде лична и прилична.
На гърди му й ясно слънце,
На плещи му й ясен месец,
На скуте му й ситни звезди,
Туй наздраве за юнака...."
 
Песните, посветени на мечтите на младите за любов и щастливо задомяване, имат широко разпространение, и се отличават с много топлота и лиризъм:
 
„Снощи са ми гости дошли,
гости дошли, кон довели,
на седлото малка мома,
на момата червен чумбер,
на червен чумбер, зелен венец,
на венеца три треперушки,
как треперят треперушки
тъй трепери момско сърце,
за моминско бяло лице...”
 
Значителен дял от фолклора са и лазарските песни, които не само изразяват основния смисъл на обичая, но със своето богатство и многобразие са прекрасно свидетелство за най-високите постижения на народната любовна лирика. Жизнерадостният момински празник, свързан с възраждането на живота и пъстроцветието на природата през пролетта, с младостта и красотата, намира своя поетически израз в богатия репертоар на обредния фолклор. Песните и благословиите изразяват и надеждите на стопаните за здраве, берекет и семейно благополучие, и любовните трепети и копнежи на девойките за щастлива женитба. Гиздавите лазарки влизат във всеки дом и пеят на всеки член на семейството – и на стар стопанин, и на млада булка, на мома и на малко детенце...
 
"Мома хубава, Лазаре, мома гиздава
нека излезе, Лазаре, да я питаме.
Ако не е сгодена, Лазаре,
да я сгодиме
на връв Гергьовден, Лазаре,
със шаро ягне, Лазаре,
и с руйно вино..."
 
"Заспало е детенце, 
под бял, червен трендафил,
под морава люляка.
Люляката цъфтеше, 
майка му го будеше.
Стани, стани детенце,
да погледаш лазарки,
как хубаво играят, 
жълти чехли потропват, 
шити поли развяват.
Полите им фучаха,
чехлите им скрпитяха.
С какво шъ ги дариме,
с една жълта паричка,
с шита кърпа ленена, 
ленена и копринена..."
 
На „вито хоро, Лазарово” момъкът ще избере най-личната мома за невеста, а нея Лазар ще дари с
 
„...тежка награда, 
три коли дари.
Първа кола сребро и злато,
втора кола дари богати
трета кола булка засмяна."
 
И до днес в редица селища лазаруването е един от най-тачените и очаквани пролетни празници, а народната поетическа памет все още пази прекрасни образци на лазарски песни.
 
Сватбата като най-чакан и желан празник е съпроводена с богат и сравнително добре запазен семейно-обреден цикъл песни, които са прикрепени към различните обреди и следват строго тяхната хронологична последователност. Макар и традиционните сватбени обичаи да са отпаднали вече от празничната система на добруджанеца, и до днес са съхранени и имат широко разпространение както песните, изпълнявани при определен момент от сватбата – засевки, пребулване, бръснене на младоженеца, приготвяне на обредни предмети и др., така и общите любовни и хороводни песни.
 
„Изгряло е ясно слънце,
в Недини равни двори,
де се зададе тоз тъмен облак,
че се скрило ясното слънце.
Как се разделя слънце от облак,
тъй се разделя чедо от майка....."
                        /песен на пребулване/
„Трепнали са три сита,
три сита копринени.
Събрали се девет зълви,
та да сеят бяло брашно,
да омесят бяла пита,
та да ядат сватовете,
сватовете и кумовете..."
                                /песен на зесевки
 
„...малко съм мома ходила,
много съм дар приготвила,
на всеки свата по ката,
на стари свата два ката,
на кръстник лиси биволи
с позлатени чулове...”
 
Голяма популярност в Добруджа придобиват и хайдушките песни, съхранени в различни варианти в битуващия фолклорен репортоар. Сравнителната им устойчивост се дължи от една страна на тематиката, която е в съзвучие с превратната и трудна съдба на населението в Добруджа, а от друга – мотивите за мъжеството и храбростта на различни митологически или реални исторически личности, будят националното самочуствие на българите.
 
Интерес за фолклористите представлява и добруджанският песенен цикъл, отразяващ исторически събития, начин на живот, герои от времето на румънското господство и, както посочват изследователите, „тези песни са не само документ за времето си, но и фактор за промяна на това време”.
 
Творческото въображение на народа е създало и прекрасни образци на митични балади, семейно-битови и социални песни, заели своето достойно място във фолклорното наследство на Добруджа. Поетиката, мотивите и сюжетите на добруджанския фолклор са характерни за цяла България, като спецификата им е в конкретното пресъздаване и по-късното отмиране на определени жанрове. Този процес протича с различни темпове в зависимост от функционалното предназначение на песента и формите й на битуване, като в Добруджа фолклорната традиция показва определено по-голяма устойчивост и жизненост. Основен фактор за по-забавените темпове на отмиране не само на фолклора, но и на цялостната традиционна култура, е етнографското многообразие на населението, чието съзнание за принадлежност към определена група влияе задържащо, особено до началото на ХХ в. На регионално равнище конкретните местни характеристики, стремежът към тяхното съхранение и ендогамията /женитба в рамките на определена група/, обединяват вътрешно съответната група, без да я противопоставят на общоетничното самосъзнание. От друга страна постоянният контакт с други народностни групи укрепва формираното още през османското владичество и укрепнало през Възраждането схващане за народната култура като народностен и национален белег и забавя темповете на отмиране на традиционната култура. Неслучайно и днес Добруджа привлича внимането на изследователите като един от най-интересните обекти за етнографски и фолклорни проучвания, а добруджанци са наследници на едно неповторимо, уникално етнографско богатство.
 
Преди повече от столетие един от най-изтъкнатите представители на следоосвобожденската народописна наука – Иван Шишманов, имайки предвид съдбата на фолклорната ни култура, бе писал: „Стоим ний на прага на две култури, които се борят за първенство. Безсмислено е да се вярва, че старата наша култура, която преди всичко се е съхранила в нашите народни обичаи и умотворения, ще може вечно да противостои на новата, която нахлува през всичките пукнатини и дупки на оная подгизнала китайска стена, що доскоро ни отделяше от външния свят”.
 
Ако се запитаме дали написаното през миналия век се потвърди, отговорът би бил труден. Фолклорът, разбиран и като начин на живот, и като всеобхватно познание за човека и неговия свят, и като духовна връзка между поколенията, се оказа много по-жизнен и потребен като културно и историческо завоевание. Многопластовата фолклорна традиция, изиграла изключително важна роля за съхранение на етническатата ни самобитност и самосъзнание в условията на чуждо владичество, днес е безценен дял от богатото ни културно наследство и извор на нови художествени открития. Резултат от търсенето на различни пътища за успешната и атрактивна „социализация” на фолклорната традиция е и постоянно обогатяващата се, многостранна художествена дейност.
 
Една от формите за съхранение и съвременно приложение на народната поетика са многобройните групи за автентичен фолклор в Добруджа, чрез които се запазват, възпроизвеждат и творчески претворяват прекрасни образци на завещаната българска старина. А организираните в региона събори на народното творчество дават възможност на всеки да се наслади на самобитния талант на добруджанското население и красотата на една хилядолетна традиция. Мост между минало и настояще, между традиция и съвременност, обединени от общия етничен стил, организираните през годините фолклорни събори стават не само начин за изява на съвременните носители на песенното и танцово изкуство, но и средство за провокиране и поддържане интереса на публиката и популяризиране на културното наследство. Провеждани в различни селища на Добруджа – Тервел, Силистра, Алфатар, Кайнарджа, Ген. Тошево, Александрия, Дъбовик и много други, фолклорните фестивали, празници, надпявания и надигравания, се превръщат в забележителен и прекрасен израз на съхраненото народно песенно, танцово и музикално изкуство.
 
фолклорен празник в гр. Алфатар 1980 г.
 
Един от най-големите и ярки форуми на живите и неизчерпаеми в многообразието си фолклорни традиции е съборът „Песни и танци от слънчева Добруджа”, който се провежда всяка година в края на месец юни в историческата местност „Славната канара“ край с. Дебрене. Организатор и домакин на събитието е една от най-големите български общини – Добричка, която на този ден отбелязва по традиция и своя празник. Възникнал като спонтанна инициатива на местната културна общественост от с. Стожер и съседните села през 1968 г., фестивалът продължава и днес да тачи и съхранява уникалните български традиции, а от 7 години той е част от Националния културен календар.
 
На 5 открити сцени се изявяват танцови, певчески и инструментални групи, фолклорни състави и клубове, групи за пресъздаване на народни обичаи, индивидуални изпълнители. Вече 46 години някогашното славно хайдушко сборище на Пейо Буюклията е сцена за изява на повече от 2000 самодейци от няколко поколения, които чрез магията на песента, музиката и танца показват, че пъстрото в своето етнографско многообразие народно изкуство носи едно послание – искреност и простота, и една сила – българската.
 
Всяка година съборът „Песни и танци от слънчева Добруджа” събира хиляди ценители и любители на хубавата българска музика и песен и се превръща в празник не само за Община Добричка, но и за всички, които носят в сърцето си любовта към българския фолклор и   тачат своите корени.
 
Жилави са корените на нашата хилядолетна традиция... Предавана от поколение на поколение, тя е отражение на живота на добруджанеца, свидетелство за силата, мъдростта и таланта на народния творец, част от културното наследство на България. Дойде ли празник от народния календар, ние и днес отново се обръщаме към изначалните български обичаи, радваме се на неповторимата феерия от багри и звуци на самобитното народно изкуство. И търсим може би не толкова обредите, колкото нравственото послание, което те носят. И откриваме бисерните зрънца на вярата, надеждата, и любовта, и онази непреходна и вечна частица български дух, така потребна, за да съхраним и днес, и утре, живителната сила на българщината, за да извървим своя път по цветната пътека на традицията, така, както са го правили векове наред другите преди нас... 

Коментари: 0

За да коментирате, трябва да се логнете с профила си. Може да го направи от