23.06.2014

Автор: Лена Кирилова

Календарни празници и обичаи: Сирни Заговезни

С надежда за любов и сговор, здраве и семейно благополучие, са свързани и обичаите, изпълнявани през Сирната неделя.
 
Седем седмици преди Великден е празникът Сирни Заговезни, познат в народния календар като Сирница, Поклади, Прошка. Празник, запазен и до днес, дошъл да ни покаже мъдростта на българина, превърната в искрен и прост празничен ритуал – да простиш на себе си и на другите, за да пречистиш съвестта си и да прозреш, че любовта между хората е най-голямото и ценно притежание.
 
Според традиционните представи прошката е последното препятствие, което всеки трябва да преодолее, за да изпълни сърцето си с мир и любов в началото на Великия пост и в очакване на Христовото Възкресение; да открие душата си за надеждата, родена от събудената за нов живот природа през пролетта. Легенда разказва, че на този ден земята и небето се целуват и си прощават. Затова трябва да го направят и хората. Макар и свързан с църковно-християнския календар, празникът пази древни езически вярвания и ритуали, в основата на които стои култът към слънцето, почитта към земята и надеждата за честити дни.
 
Магията и красотата на Сирница е свързана с един от най-характерните за празника обичаи – паленето на огньове, символ на плодородие, любов и пречистване, на новото слънце, на пролетта и възраждането. Колкото по-високи са сирнишките огньове, колкото по-надалече огряват, толкова по-ясен знак ще дадат на небето. Главни участници са ергени и деца. През цялата седмица те трупат на големи клади съчки, слама, царевична шума. Запалените вечерта на мегдана огньове приканват хората със своите игриви шарки и създават своеобразната атмосфера на празника. Повсеместна е вярата в предпазния, магически характер на сирнишкия огън. Докъдето стига светлината, дотам няма да пада градушка. До сутринта момчета и ергени прескачат огъня и играят около него. А жените отнасят главни у дома си – за здраве и плодородие. Предварително за празника ергените майсторят специални стрели от леска, наричани чавги, стрелки, перници. Запалени от сирнишкия огън, те се хвърлят към дома на любимата мома. Момите се крият и чакат шеговитите припевки и наричания на ергените: 
 
„Урала, дядо попе,
на ти стрелата, 
дай ми момата,
ако не ми дадеш момата,
ще ти запаля купата”....
 
А на другия ден цялото село знае в чии момини двори има най-много стрели и коя е получила най-много „огнени” признания, коя е най-харесвана, коя ще нарекат най-лична. Сред тракийците е разпространено и „разхвърлянето” на огън из селото – за берекет и прогонване на „лошотията”. На мегдана и млади, и стари, прескачат сирнишкия огън, че да не припарват болестите, на здраве и живот да се радват всички. Край огъня се вие сирнишкото хоро – буйно и скокливо, за да израстнат високи посевите, последното зимно хоро, защото след Сирница спират и танците, и веселието. Иде ред за работа, смирение и пост. Слънцето се обръща на лято, а човекът вече се готви за предстоящия трудов сезон. 
 
Вечерта цялата челяд се събира около празничната трапеза. Задължително се приготвя баница със сирене, гозби от риба, яйца, бяла халва. „Прощавай” – изричат младите и целуват ръка „Простено да ти е“ – благословят старите. Особено оживление създава ритуалът „хамкане”. На дълъг конец, спуснат от гредите на тавана, се завързва яйце, парче сирене, бяла халва – последната блажна храна преди Великия пост. Залюлява се конецът и всеки се опитва да го улови с уста, да се радва на бели и здрави зъби. Особено нетърпеливи, първи се устремяват децата. А когато се наигрят малките и се нарадват старите, запалват конеца. Гори ли бързо, ще избуи житото, припламне ли – сватба ще има С гърмежи след вечерята мъжете целят осигуряване на приплод по овцете и роене на пчелите. 
 
На следващия ден всеки дом с радост очаква кукерите – да пропъдят злото и за разбудят земята, да известят на стопаните, че е дошло време за сеитба, да благословят нивите и да поиграят за плодородие през настъпващата нова селскостопанска година. Кукерските игри са познати предимно на гребенци, шиковци и преселниците от Тракия и Балкана. Участници в този древен обичай, наследен от траките, са само мъже. Те са облечени в кожи, на кръста им са окачени различни по големина хлопки и звънци, а в ръцете си носят дървени саби. С особено разнообразие и пъстрота се отличават кукерските маски. Изработени от вълнен плат или заешки кожи, богато и причудливо украсени с кратуни, птичи пера, мъниста, пъстроцветни пискюлчета, те наподобяват чудновати животински изображения. Кукерите обхождат ритуално цялото селище, влизат във всеки дом, за да пожелаят здраве и берекет за хора, ниви и добитък. А на мегдана, където са сбрани всички, се извършва обредното заораване и засяване. Централна фигура е „царят” – убит символично, той възкръсва. С буйни танци, в ритъма на подрънкващи хлопки и с всеобщо веселие, завършва празникът.
 

Коментари: 0

За да коментирате, трябва да се логнете с профила си. Може да го направи от