18.09.2014

Автор: Tusa Enache

Общности и традиции на българите и румънците в Добруджа. Част 1б

Наред със свидетелствата, предадени от чуждестранните пътници в Добруджа, разполагаме и с приноса на турския пътешествени Евлия Челеби, който прекосил Добруджа няколко пъти през втората половина на XVII век. Той говори за християните от Силистра, заявявайки, че са били многобройни и са населявали 10 предградия на града. Споменава още град Естер, където „в 1500-те къщи почти е нямало мюсюлмани” (54). Валахи и молдовани са били доминиращото население в Хърсово и Исакча, като румънци е имало и в някои села близо до Бабадаг (55) в околностите на този административен, религиозен и военен център от Добруджа. Въпреки това в средата на XVIII век разполагаме с данни от турския историк и географ Киатис Челеби, който разказва за Гура Портица (Портика Богази) (56), но и за това, че районът е бил населен с румънци и българи. Други новини показват, че най-вече през XVIII в. и през първата половина на XIX в. румънците в Добруджа не са присъствали само физически, но и икономически чрез национални дейности, религиозни институции, изключително изтъкнати културни институции. В писмо до Барон от Бурканеир, посланик на Франция в Константинопол, изпратен от Чайковски, агент на полския принц Чарториски, откриваме, че румънците от северната част на Добруджа, които наброяват 25-30 000 образуват най-многобройната етническа група християни. През 1840 г. по пътя от Констанца до Черна вода известният писател Ханс Кристиян Андерсен коментира в долина Карасу румънските овчари, но и селяните, облечени в овчи елеци с шапки в черен филц (57). Някъде по-рано преди датчаните, имащи връзка с румънците от Добруджа, имаме руски йеромонах Партение. По време на пътуване, направено през 1838 г. към християнските места от Изтока, докато минавал през Мачин, забелязал, че християнските селяни тук са наричани „румънци и говорят влахски език” (58). Освен това преминавайки през Бабадаг, той установява, че църквата тук е изгоряла, без никой от жителите да реагира, „тъй като епископът е грък и не се намесва” (59). Етнографът Гуилауме Лежан след много пътувания до Добруджа, проведени по искане на османските власти, за да се проучат различни технически и икономически аспекти, претърсва територията „село по село”, както той самият потвърждава. Изводите му показват, че жителите на Добруджа включвали 33 000 румънци, като за това наблюдение няма никакви подозрения, защото дори съвременните проучвания го използват без съществени отклонения. Подобно на Лежан, германецът Карл Ф. Питърс, геолог, представя нещата по същия начин. Добре е да се спомене, че той е живял значителен период сред жители от Добруджа, твърдейки, че: „е имало много румънски общности по Дунава от север до юг” (60). По този път към Константинопол Димитрие Кантемир разказва за румънци, живеещи сред жителите на град Силистра. Освен това той посочва, че в село Алибегу (Алибейкьой) от добруджанската степ, в турското феодално владение е имало повече от 100 християни (61), работещи през годината. Френският нумизмат Ла Мотрайе, посещавайки Томис-Констанца, напомня, че в града, целия в руини, е имало смесено население, като повечето от жителите били от Молдова, а терминът обозначава румънците, които нарекли селището Томисвоара. Същите пътешественици, които записват подробности за румънците, говорят за читакии (citakii), които живеели в добруджанската степ и Евлия Челеби, турският пътешественик, ни дава интересно обяснение, според което те са се появили от „татари, българи, влахи и молдовци” (62). Унгарецът Келеман Майкс забелязва през 1738 г., че половината от населението в Черна вода е съставено от румънци, а полякът Йосиф Падоски, през 1759 г. нарича жителите на Мачин „молдовци”. Три години по-късно рагузинецът Джузепе Руджеро Боскович, припомня за румънското село, Йеникьой (Ново село) и руският пътешественик Струве изчислил през 1793 г., че Мачин, заедно със заобикалящата го област, е бил населен от голям брой молдовци и влахи. Има и картографски източници от XVIII в., които са много важни заради данните, които предоставят за румънците в Добруджа. Те отбелязват, че в целия район между р. Дунав и Черно море, включително делтата, има голям брой румънски имена за реки, потоци, хълмове, езера, долини, но и селища. По този начин в картографските източници можем да срещнем имена на села като: Печинеага, Килия Веке, Балтаджещи, Расова, Сату Ноу, Мърлеану, Лункавица, Олтина, Тичилещи, Сеймени, Кочирлени, Гърлица, Черна, Таица, Стража и др. Всичко на всичко румънците в Добруджа успели да запазят дори своята собствена топонимия, която някои нови турски официални имена „не са можели да изключат, а напротив, в някои случаи да я дублират, а в други – да я възприемат” (63). Открито е, че от 3776 регистрирани имена, след 1878 г., в окръзи като Констанца и Тулча, е имало скорошни имена, сред които 367 са имена на местности, 2338 (61, 89%) са спадали към турската топонимия, 1260 (33, 34%) към румънската, а малък брой (4,67%) с различен друг произход (64). Първото класифициране на всички тези топоними е извършено от Ал. П. Арбор. Тази категория топоними обозначава населения, открити от турците в този район, или онези области, създадени по време на османското владичество: Анадолкьой (днешен квартал в Констанца), село Анатолией, Арнауткьой, - селото на албанците, Лаз-Махале – предградие на Лаз, Влахкьой и Влахлар – селото на румънците. Друга категория топоними се отнася до професията на жителите: Арабаджилар - каруцари, Касапкьой – селото на касапите, Кованджилар – пчелари, Дулгер – дърводелец, Хаманджия - миньор, Налбант – Подковата, Терзикьой – селото на шивачите и др. Затова заедно с мюсюлманите, заселили се в Добруджа, през последните векове на османското владичество в Добруджа, са се установили и други народи, тяхното заселване е имало моментно значение, а престоят им тук в повечето случаи е бил временен. Постоянното население на Добруджа било румънско. Друго име, дадено на местното население в Добруджа, е това на „туркуяни или туркани”, отнасящо се до румънците под турско робство (65). Съществуването на религиозни институции, понякога основаващо се на древни християнски базилики, изграждане и дарение на четири манастира, представлява живото доказателство за някои прилики със ситуацията на румънците в Трансилвания. Под властта на друга националност, религия и език, толерантна по отношение на култа, румънците от Добруджа, които не са имали правото да се събират в призната национална общност, се организирали в религиозни общности около църквите и манастирите, които се превърнали в национални културни институции и съхранявали традиции. Присъствието на мунтенианците и молдовците в Добруджа е естествената последица от това заселване, граничещо на запад с Мунтения, на север с Молдова, като добруджанската страна представлява постоянно убежище за всички онези, потиснати от управляващата данъчна политика или жестокото господство на болярите. Проникването на румънския елемент от Мунтения в Добруджа е естествено, както и това от Молдова, което започва в делтата на Дунав, но и по черноморското крайбрежие, особено след 1829 г., когато две карти – една руска и една австрийска – споменават местностите турско Бештепе и молдовско Бештепе. Вярно е, че идването на молдовците и мунтенианците било подстрекавано от османските власти, които се нуждаели от работна ръка, особено по време на прибиране на реколтата (66). Румънското етническо пространство не е много ясно определено в Добруджа. Румънците били пръснати по „целия регион и е имало значителен брой в други румънски острови близо до езеро Разелм, Текиргиол или Мангалия. Близо до Дунав имало жители на разстояние до 20-80 км. от реката” (67). Друга категория румънци в Добруджа е представена от моканите (овчари), които анализирах по-рано, дошли от Трансилвания главно заради движението на стадата. Те били разделени на три класи: първата категория била тази на моканите, които имали богати кошари (ограждения), но малка на брой; втората категория била тази на сдруженията между няколко овчари (мокани), които водили овцете на паша под патронажа на господар; третата категория била тази на моканите, притежаващи около 100-500 овце, многобройна категория, която нямала връзка с управлението, а с хората и селата, които им продавали стърнищата в ущърб на държавната хазна (68). Повечето трансилвански овчари са се заселили до татарските села, защото жителите на тези селища не били активни, били известни като мили и податливи на управление. Татарите се научили да се занимават със земеделие от моканите, защото в отсъствие на овчарите „татаринът знае как да отглежда само ечемик, малко просо и любимото му пъпешово поле… с пристигането на моканите навлязла и царевицата освен останалите култури” (69). Това е записано от Юджийн Питард, който когато си води записки за румънските колонии в Добруджа, заявява: „освен заселниците на колониите, чиито предци датират може би от римски времена, предшествениците на тези румънци в Добруджа, или поне част от тях, били овчари от Трансилвания, които слезли от планините си, дошли в Добруджа с кошарите си в търсене на нужната им храна из цялата равнинна област на добруджанската степ” (70). Според Александру Арборе и Йон Джеорджеску Добруджа е един от най-желаните региони от трансилванските овчари, „имали са тесни и силни връзки с него” (71). Указ на султана, издаден в края на XVIII в., предоставя привилегии на трансилванските овчари в Добруджа (72). Георге Вълсан обяснява, че „по стара традиция трансилванските овчари слизали всяка година от планините по овчата пътека и достигали дунавските равнини” (73). За да се защитят интересите на тези овчари, имало няколко институции (74), които можели да приготвят необходимите документи за тези дейности. Интересен е фактът, че гореспоменатите институции наистина си разменяли телеграми между представителите на тези органи. Така дори имаме консул на Австрия в Хърсово – румънец, Николае Църка, който преговарял с османските власти като официален представител на Австрия по въпроси, свързани с режима на извеждането на паша и плащането на данъци – знак, че присъствието на овчарите било наистина важно в Добруджа. Мемоарите на австрийския представител Николае Църка са от изключително значение, що се отнася до етническия състав на Добруджа (75). Йон Йонеску де ла Брад е твърдял, че жителите от трансилванските села като Сълище, Валеа, Тилишка, Галеш, Ръшинари, Поенари, Ръдени „са дошли със стадата си в края на есента, за да прекарат зимата тук и когато пролетта дошла, много от тях напуснали този регион и отишли в Трансилвания” (76). За тези румънци Йон Йонеску де ла Брад предоставя информация, според която те „се заселвали тук и се женили за румънки и много от тях живеели в Добруджа дълго време” (77). Освен това Йонеску де ла Брад отбелязал в писмо, адресирано до Йон Гика, че „най-забележителните овчари в Добруджа са от Балчик казà (значението на термина идва от казà – османска териториално-административна единица): Йон Мунтяну, Василе Милеа, Димитрие Бобинару, Неколаи Шкиопу, в Констанца казà са: Хагиу Поенару, Захариа Блебеа, Жълеа Дуцу, Якоб Крайул, в Бабадаг казà: Йон Тълнару, Георге Рошка; в Тулча казà: момчетата Оанчеи и Голеа, които са се заселили в Тулча за дълго време” (78). Информация за трансилванските овчари имаме и от М. Д. Йонеску, който твърди, че първата емиграция на селяни към Добруджа става през 1477 г., когато има голям бунт в Трансилвания, който е предизвикал „емигрирането на селяни през Карпатите и през Дунава в Добруджа, където са можели да намерят достатъчно земя за земеделските култури, особено за пашата на добитъка си, като повечето от тях били овчари” (79). Освен това Йонеску Добруджану твърди, че: „действията, които следват през 1514 г. (въстанието на Георге Дожа), 1785 (въстание, водено от Хореа, Клошка и Кришан), а по-късно през 1848 (европейските революции, които водят до революция в княжествата) довели до идването на голям брой трансилванци в Добруджа” (80). Резултатите от всичко, което представих по-горе, сочат, че румънците, макар и малцинство, продължили да живеят в добруджанския регион (81).

(54) Evliya CELEBI particularly reminds of the town of Tulcea, that had 600 houses, Romanian and Bulgarian and also at Dăieni (Daya-i Kebir- Daia Mare). About this , the Turkish traveller, mentions that it was inhabited by Muntenians and Moldavians, being a „borough looking like a big town”, we found all these in the paperwork: Foreign Travellers about Romanian Counties, vol.VI, Bucureşti, 1976, p.395-404,451,456. 
(55) Tudor MATEESCU, op.cit. p.26 to check: Turkish Chronicles concerning Romanian Counties, excerpts, vol. II, drawn up by Mihail Guboglu, Bucureşti, 1974, p. 117-118. 
(56) Ibidem , p. 118. 
(57) Nicolae CIACHIR, Radu Ştefan CIOBANU, Annexation of Dobrogea to the Living Area of Romanian State. Consecinţa The Consequence of Romanian Population Permanence on Dobrogean Land (brochure), p.162; 
(58) Constantin C.GIURESCU, News about Romanian Population of Dobrogea in Medieval and Modern Maps, Constanţa, 1966; Teodor MATEESCU, op.cit., p.26-27, 29. It is true that Paul de Ales makes some confusion considering Bulgarians the inhabitants of Macin and Igliţa, realizing the confusion according to which all Christians from the right side of Danube are Bulgarians. But the Polish Rafael Leszeziwski asserts that these are Romanians, the same partial confusion at the Ragusan Baksici, that speaks about Bulgarians surrounding Babadag who, strangely speak Turkish and Romanian, why would they speak Romanian is still an enigma..?! 
(59) Constantin BRĂTESCU, art. cit., p. 231. 
(60) Guillaume LEJEAN, Etnographie de la Turquie de l`Europe, f.e., 1861, p.76. 
(61) These believed in a superstition related to the feast of Saint Foca, that was in use at Romanians in Dobrogea until almost nowadays. It is about the Romanians from that village, pesants depending on the local feudal. Dimitrie CANTEMIR, The History of Ottoman Empire. His raise and his Falling, translation by Iosif Hodosiu, Bucureşti 1876, p.309-310; quoted by Tudor MATEESCU in the paper: Permanence and Continuity of Romanians in Dobrogea , Bucureşti, 1979, p.27. 
(62) Ibidem , p 384. 
(63) Alexandru ARBORE, About the Ethnography of Dobrogea. Contributions to Settlements of Tatars and Turkish in Dobrogea, Bucureşti , Casei Şcoalelor Publishing House, 1920, p. 87. 
(64) Mustafa Ali MEHMET, The History of Turkish in Romania , Bucureşti , Editura ştiinţifică şi enciclopedică, 1980, p.83; to see, Ibram NUREDIN, Moslem Community in Dobrogea, Highlights of Spiritual Life, Religious Life and Education in Maternal Language, Ex Ponto Publishing House , Constanţa , 1998. p.142, 
(65) Gheorghe DUMITRAŞCU, Contribution of Dobrogei Striving to Gain National Independence of Romanian People, in, Scientifical Paperworks. Social Sciencese. Philology, Institute of Higher Education , Constanţa, 1978, p.18; to see, Constantin C. GIURĂSCU, op.cit, p.5-7. 
(66) Teodor MATEESCU, op.cit., p.37-38. 
(67) B. I. DINU, Attempts to Define a Demographic Evolution of Dobrogea ; 1887-1913, Ovidius University, Constanța, 1996, p. 98. 
(68) Victor SLĂVESCU, Mail between Ion Ionescu de la Brad and Ion Ghica; 1846- 1874, București, Casa Școalelor Publishing House,1943, p.52. 
(69) Apostol CULEA, Sheperds in Dobrogea, in the newspaper Tribuna, Arad, 1912, nr. 17. 
(70) Eugene PITTARD, Etude sur l`indice cephalique en Roumanie, in „Newsletter of Romanian Society of Geography ” Tome XLV, 1926, București. 
(71) Alexandru ARBORE, An Attempt to Restore Romanians’ Past In Dobrogea, in The Annals of Dobrogea, III, 2, f.a., pp.268-172. 
(72) Ion GEORGESCU, 15 Years of Move of the Flocks in Romanian Counties (1772-1797),în Annals of Dobrogea, anV și VI, f.a., pp.31-35. 
(73) Gheorghe VÂLSAN, Sheperds of Dobrogea in 1845, in Romanian Idiom, year II, no.3, March 1928. To see Dumitru Șandru, op cit., pp. 127-130. 
(74) There was a consulate in Galati and two vice-consulates at Hârșova and Rusciuk due to the fact that here there were important passage headway in Dobrogea. Romulus SEIȘANU,op cit, p.161; for this aspect, to see Gheorghe DUMITRAȘCU, Liliana LAZIA, Dobrogea 1884-1885 in 31 answers of communities at „Hasdeu’s Questionnaire”, Ex Ponto Publishing House, Constanța, 2010, pp.95-97. 
(75) Ion GEORGESCU, Nicolae Țârcă’s Settlement at Hârșova and his election as vice-consul, in, Annals of Dobrogea, year XIII-XIV, 1932-1933, pp.41-52. 
(76) Ion IONESCU de la BRAD, L` excursion agricole dans la plaine de la Dobroudja, p. 77-78. 
(77) This way we can explain why villages from Dobrogea have names of Ardeal villages: Siliștea, Poiana, Galeșu,etc. 
(78) Victor SLĂVESCU, Mail between Ion Ionescu de la Brad and Ion Ghica, 1846-1874, București, 1943,p. 52. To see Gheorghe DUMITRAȘCU, Liliana LAZIA, op. cit., p.98. 
(79) M.D. IONESCU, op.cit. p. 324. 
(80) Ibidem. 
(81) A survey from 1849, remarking ethnic consistency in 53 villages along the Danube and within Dobrogea space, mentions 40 of them being inhabited by Romanians Adrian RĂDULESCU, Ion BITOLEANU, History of Romanians between the Danube and the Sea, București, Scientifical and Encyclopedical Publishing House, 1979, p.240.

Коментари: 0

За да коментирате, трябва да се логнете с профила си. Може да го направи от