18.09.2014

Автор: Tusa Enache

Общности и традиции на българите и румънците в Добруджа. Част 2

Българската общност в Добруджа

             Заселването с българи на тази територия се е развило на исторически фон, белязан от непостоянство, което прави трудно да се разграничи временният аспект на преминаване на голям брой хора и тенденциите те да се заселят в един или друг регион (82). По време на османското владичество българските етноси съжителствали с мюсюлмани, румънци и други общности, които по това време живеели в Добруджа. Българите, установени в Добруджа преди избухването на Руско-турската война, били разделени на две отделни общности, гребенци и шиковци в намален брой (83). Един автор от онези времена потвърждава, че мнозинството от българите е в най-югоизточната част на областта, където от XVIII в. българите са представлявали най-голямата християнска общност (84) . Важна част от българите дошли от Бесарабия през XIX в., спускайки се към южните части близо до Балканския полуостров (85). Други български групи мигрирали в Добруджа от балканския район. Българите дошли в Добруджа с конкретна цел и тя била да получат земя, като това се потвърждава от факта, че те избягвали поречието на р. Дунав, защото често било наводнявано (86). Хиляди българи мигрирали от България към Бесарабия. 
 
             В други източници българите се появяват като много славна етническа група, докато не са изцяло победени от турците през 1396 г. (87). Много от тези български етноси били насилствено откарани от руската армия към Южна Бесарабия, изоставена от татарите (88). В средата на XVII в. (по-точно през 1659 г.) в записките на католическия епископ Станислав също можем да намерим българи сред етносите, населяващи Бабадаг. Епископ Станислав твърди, че в Бабадаг имало около 1700 турски къщи и „bulgarorum, graecorum, valachorum schismaticorum domus sunt 300 circiter, animae 2000 circiter” (89). При пътуването си в Добруджа Макарие, константинополски патриарх от втората половина на XVII в., споменава името Кюстенджа (Констанца), откъдето Макарие прониква в територията, като достига „до малък град на български християни, наречен Иглица (днешна Иглица в окръг Тулча) насред Дунава”, а след това Макарие разказва: „Има пътека по земята под мюсюлманско владичество, но видях кръстове, издигнати по встрани от пътя и по гробниците на този малък град. Има църква в града. След това стигнах до град на име Мачин по речните брегове на р. Дунав, с 420 къщи, принадлежащи на български християни. Това е последният град под мюсюлманско господство и е част от силистренския пашалък. Имат турски портиери и кадия” (90). Точна дата, свързана с българската миграция в Добруджа се съобщава в началото на XIX в., когато 1200 български селяни пристигат през 1809 г. близо до манастир „Кокош“, създаден от моканите от Добруджа (91). Други 1 500 български селяни са споменати в район Бабадаг, след като град Тулча е окупиран от руския генерал Булатов, чиито войски прекарват тази група българи през Дунава (92). Важно е мнението на Николае Бълческу, който пътува из Балканския полуостров през 1849 г. и в кореспонденцията си с Йон Гика заявява, че: „няма българско село от Стара планина до Дунава, само румънски села” (93). Иначе българската имиграция в Добруджа се извършва в първата половина на XIX в., като хората идват от Южна Стара планина (94). Голям брой българи намерили убежище към северната част на Добруджа (95), а по-късно и в Бесарабия и Мунтения, след като се заселили „за кратко в Северна Добруджа, близо до устието на р. Дунав” (96). Друг интересен аспект е объркването, породено между българи и гагаузи, население от турански произход, православни християни, които чрез приемането си са били приобщени към славянското пространство (българи). В резултат на това много българи потвърдили, че в областта е имало всъщност гагаузи, приобщени чрез православното им приемане и които са започнали сериозно проникване, водещо началото си през XVIII в. в Южна Добруджа. Важно мигриране на българи започва в края на XVIII в. в Русия (предимно в Бесарабия). По този начин между 1752-1754 г. 620 семейства мигрират и изглежда, че с началото на тази миграция българите се заселват в Добруджа. Като взима под внимание този аспект, Йосиф Боскович, по време на пътуването си до Константинопол, преминава през Добруджа, където се среща с български групи. Пътувайки към Карасу (бъдеща Меджидия), Боскович стига до Балтаджикьой, който бил съставен от две околности: една, населена от турци и друга – от българи християни (97). Друго село, което Боскович споменава и което е населявано от турци и българи, е Ташбурун, съставляващо 50 къщи. Селището не съществува днес, може би е било разположено до хълма, носещ същото име, който се издига над езерото Разелм-Синое (98). Други миграции на българско население на Балканския полуостров са предизвикани от обири на Кържалиилор (99). Пътят на миграциите към Русия преминавал през Добруджа и започнал през XVIII в., когато странстващи групи скитали из цяла Добруджа в продължение на век и половина. Освен тива миграциите се увеличили след Яшкия мирен договор (1792 г.), когато групи разбойници извършвали жестокости и престъпления из цяла Добруджа (101). Константин Брътеску поставя българската общност след мюсюлманската в Добруджа, но по отношение на броя жители той заявява, че дори топонимията на местностите в областта „не може да приеме древно българско население с дълбоки корени в добруджанската територия” (99). Целият „поток от населението се насочва към Русия” (102) и пътят пресича Добруджа (103).
 
             Българската общност е установена в Добруджа като колонии, които изглежда, че са особено обвързани с тази територия. Проникването на българи в Добруджа се е извършило на няколко етапа. Първите два етапа на тази миграция се случват по време на включването на Добруджа в Първата и Втората българска държава, които темпорално се поместват в VII-X в., но и XII-XIV в. с някои прекъсвания. Актуалните източници не могат научно да докажат продължителното пребиваване на българи в Добруджа от VII до XIX в. поради липсата на славянска топонимия в много зони на този регион (104). Заселването с българи на тази територия се развило на исторически фон, белязан от всякакъв вид несигурности, което прави трудно да разграничи временния аспект на преминаване на голям брой хора и тенденциите те да се заселят в един или друг регион. По време на османското владичество българските етноси са съжителствали с мюсюлмани, румънци и други общности, които по това време са живеели в Добруджа. Българите, установени в Добруджа преди избухването на Руско-турската война, били разделени на две отделни общности, гребенци и шиковци в намален брой (105). Автор от онези времена потвърждава, че мнозинството от българите е в най-югоизточната част на областта, където от XVIII в. българите са представлявали най-голямата християнска общност (106).
 
             Последователни български общности се заселват в Добруджа след 1850 г., след като вземат участие в Руско-Турската война от 1828-1829 г. с надеждата да постигнат освобождение на България. Този политически процес не се е осъществил и българите бягат от турското отмъщение, като се заселват в Мунтения и Добруджа, където играели важна роля в икономическото развитие на това място. След 1877 г. територията на Добруджа става румънска и се подчинява на румънската държавна власт, която наследява много интересна етническа мозайка.
             Имало е съжителство между румънци, българи, турци, татари и германци и други общности, които влияели едни на други при спазване на традиции и обичаи, които можем да срещнем и днес в различни общности. Има традиции, които са се предавали от поколение на поколение.
   
             Традицията на Пашпалига е един от съкровено пазените елементи. На Деня на Заговезни със сирене, децата над 5 години пренасяли с каруци растителни остатъци, събирани през зимата. Тези остатъци били пренасяни до околностите на селото на празно място, където имало други купчини растителни отпадъци. Когато се смрачавало, тези купчини били запалвани по едно и също време, като цялото село се осветявало от този огън. На същата вечер имало обичай да се ходи у роднини, като децата им целували ръка и им пожелавали „леки пости“. Седмица преди това събитие „в неделята на Заговезни с месо“ се ходело на гости у кръстниците с кокошка, пай и бутилка вино. Това бил ритуалът Пашпалига, когато хората организирали празненства и се забавлявали, понеже наближавал дълъг период на пости.
   
             Традициите, свързани с годежа на българите, представляват друг обичай, който тази общност пазела свято. Добър приятел на младоженеца бил изпращан като сватовник в дома на родителите на жената, за да получи тяхната благословия. Ако родителите се съгласяли, трябвало да питат момичето три пъти дали приема да се омъжи. Ако момичето приемело, годежът бил официален и бъдещият младоженец бил поканен заедно със семейството си в дома на момичето.
 
             Когато имало празник, младоженецът отивал с родителите си в дома на момичето и започвал да крещи: „Имате ли мома за женене? Ние имаме ерген за сгодяване.” Семейството на бъдещия младоженец идвало с приготвен красиво приготвен хляб, сготвена кокошка и гарафа с най-изискано вино. Ако родителите на момичето приемели, били поканвани в къщата, за да си поговорят двете семейства.
 
             Когато се постигнело съгласие за брак, майката на жениха слагала трапеза с лакомства, донесени от посетители, като ги давала на бащата на девойката в знак за годеж. През това време бащата на младоженеца слагал огърлица от златни монети на врата на момичето и ѝ давал дарове. В българските общности годежът можел да продължи дори една година, като през оставащия период до сватбата младите можели да се виждат само в неделя, когато момчето отивало в дома на момичето, за да я заведе на селския събор. Двамата млади били щастливи, че можели да градят бъдеще заедно и нямали търпение да се оженят. Тези аспекти на идентичност могат да преставляват модел на междуетническо съжителство поради специфичността на Добруджа и в рамките на това съжителство разглеждаме процеса на възприемане на чужда култура, особено за места, които били колонизирани като Добруджа.
   
             В Бесарабия те се заселвали в села, които татарите били напуснали, и в села в близост до градове като Измаил, Килия, Рени, Акерман и Кишинев (107). Руско-Турската война от началото на XIX в. обезлюдила още повече части от България. Между 1801-1812 г. се е извършила една от най-големите миграции на около 4 000 семейства, така че през 1830 г. в Бесарабия имало около 70 000 българи. След гореспоменатата война, приключила през 1912 г., Добруджа става център на българските националистически действия, замаскирани от културни дейности, които ускорили емиграциите на българите най-вече в Тулча, но и в райони около този град. След Руско-Турската война от 1829 г. руснаците довели цели контингенти българи, за да населят Буджак и южната част на Бесарабия. По време на емиграцията част от тези изселени българи останали по бреговете на Разелм. Заради това Йон Йонеску де ла Брад споменава през 1850 г. по-компактни български села като: Караманкьой. Кавгаджия, Хаманджия, Чамурла, Саръюрт, Касапкьой и Гагарлък (108). Изглежда, че по стратегически причини руснаците са взели българско население от Балканите, за да колонизират Бесарабия с чуждестранно население (109). Приблизителният брой на българите бил около 1194 семейства, сред които повечето от Бабадаг, наброяващи към 1864 г. около 25000 души (110). Друг източник потвърждава този аспект с факта, че по време на Руско-Турската война от 1806-1812 г. „цели войски казаци скитали из добруджанските територии, като ги ограбвали и запалвали, без да се интересуват от християнското или турско население. Този, който не можел да си намери убежище, бил пленяван и изселван в Бесарабия. Сред тях имало хиляди българи, но и липовани” (111). Друг изследовател на Добруджа, И. Гушу, твърди, че е разпитал няколко стари българи, които повтаряли, че идвали от Търново след Руско-Турската война от 1806-1812 г., заселили се в Южна Бесарабия на групи, съставени от кланове.
 
             Второто поколение на тези български семейства прекосили Дунава към Добруджа, за да не бъдат записани в списъка за военна служа за царската армия (112). Английският генерал Джон Мюз, който пътувал в Балканите през 1847 г. предоставя сведения за войната от 1828-1829 г. и за миграциите, които войната породила. Тогава българите играели важна роля, защото водели изтощителна война на своя територия и служели на руснаците като войници водачи и шпиони. Турците се оплаквали, че страдали повече заради българите, отколкото заради руснаците.
 
             Поради тази причина в Адрианополския мирен договор е било решено, че „тези, които искат да напуснат България, за да стигнат до Румъния, имат разрешение дори от Османската империя” (113). Възможно е някои от тях да са намерили по-безопасно убежище по емиграционния си път в отдалечена част на Добруджа, „където туркото управление било по-слабо” (114).
 
             През 1855 г. наградата за заловен престъпник била отменена за немюсюлманското население, което имало право да носи оръжие, но и което било принудено да служи военна служба. Затова повечето християни предпочитали да плащат данък, за да бъдат освобождавани. Прилагането на тези реформи било затруднено от избухването на Кримската война (115). След края на конфликта реформаторският курс бил възобновен (116). През XIX в. е направен опит за развитие на поданиците от западната част на Османската империя. В резултат на това облагодетелстваните лица от тези реформи били български търговци и бизнесмени, които се възползвали от упадъка на гръцкото влияние в османската столица след Гръцката революция. Освен относителния икономически просперитет българските територии се ползват с ниско административно ниво и висока степен на местно самоопределение. Българските комитети практически имали пълен контрол над вътрешните проблеми. Българските селяни, представляващи мнозинството от населението, се облагодетелстват от подобряването на условията поради факта, че: „състоянието на българския селянин напълно превъзхожда това на съвременниците му около Дунав от княжествата” (117). Поради тези благоприятни общи условия Османската империя решила, че България може да е най-доброто място за изпитване на възможностите за танзиматските реформи. По този начин при следването на модела на Румелия и българските територии, имало опити да се реформира и добруджанската територия. След Кримската война имало огромни административни усилия областта да се превърне в модел за регионите от южната част на Дунава. В тази връзка е било взето решение да се изгради железопътна линия между Дунав и черноморския бряг, която да свързва две стратегически точки: Черна вода и Кюстенджа (Констанца). През 1864 г. се създава Дунавският вилает, поверен на амбициозния реформатор Мидхат паша. Под негово ръководство бил направен опит да се изравнят мюсюлманците и християните, като последните можели да стават членове в управленските съвети.
 
             Мидхат положил всички усилия за модернизацията, построил пътища, мостове, училища и чифлици. Но той бил заменен само след три години. Не всички негови реформи били успешни. Много очаквания не били изпълнени. Опитът му да промени начина на събиране на данъците се провалил (118). При управлението на Абдул Азис (1861-1876) реформите продължили въпреки факта, че ентусиазмът за Танзимат спаднал. През 1864 г. Законът за вилаетите (области) преорганизирал османската територия и установил за Добруджа същата администрация като за територия, считана за част от Дунавския вилает. Управниците трябвало да бъдат подпомагани от областни събрания и административни съвети както с мюсюлмански, така и с немюсюлмански представители. Между 1864 и 1867 г. бил разработен нов Граждански кодекс, Меджеле.
             
             След 1870 г. критиките ставали все по-силни и по-силни както от страна на консерваторите, така и от радикалите на групата. Реформата не дала желания резултат сред християнското население, а подобренията се оказали скъпи. За да ги финансира, османското правителство направило рискови заеми. През 1876 г. Държавата намалила възстановяване на митата, била изправена пред фалит. Танзимат не можел да премахне корупцията или да подобри положението на селяните. С това е свързано и твърдението на известен английски изследовател, който казва: „Колкото до християнското население, реформите просто се появили много късно. Те биха могли да имат ефект само ако се бяха позовали на обединяващ принцип, по-ефективен от този на национализма или религията, но такъв общ елемент не е съществувал” (119). С изключение на това, новите мерки не били много популярни. Било трудно да се наложат централизирани институции на население, което било разделено векове наред по религизиони критерии, национален произход или лоялност към областта и това влошило ситуацията в империята (120). Поради тези недоволства Абдул Азис бил детрониран през май 1876 г. и на негово място дошъл Мурад V. Тъй като бил психически нестабилен, на свой ред той бил заместен през август от Абдул Хамид II. През 1875 г. избухнала нова балканска криза. По това време на политическа нестабилност Османската империя трябвало да се изправи пред нов конфликт, който се задавал. Етносите приемали тези реформи като почти несъществуващи поради факта, че тяхното приложение зависело от управниците от османските области, включително Добруджа. Но по-лекият османски правен и политически режим от тази част на империята предложил мотивация за етническите общности да се заселят в Добруджа.

             Затова имаме случая на германци, които стигат дотук на три етапа, идващи от Бесарабия поради тежката данъчна система и започнало набиране на кадри за царската армия. Религиозно потиснати от Руската православна църква, руските липовани също достигнали Добруджа след XVII в. Много румънци прекосили Дунава и се установили в села от дясната страна на реката поради суровата данъчна система и дългия период на злоупотреби на боляри както от румънските окръзи, така и от Молдова и Мунтения. Гърци, българи, арменци се събират, за да развиват търговска дейност в Добруджа, тъй като чули, че там има по-леко господство и поносими налози (121). Представителството на административните институции в колективното съзнание повечето пъти имало елементи на страдание и неохота към османското владичество, ако си спомним за войните, възникнали по време на османското господство, където Добруджа се превърнала в поле за военни действия.
 
             За известно време те се изолирали от останалите околни населени места, но с течение на времето започнали да се очертават родства между гърци и българи от други села съгласно информацията, предоставена от изследовател в началото на XX в. Никита Бончуг твърди, че „гърците, избягвани от жителите на съседните села, се женели само за гъркини или българки от същото село за продължителен период от време; българите също водели жени от други села, но много рядко, като жените отказвали да отиват при гърците" (122). Tака се появила най-компактната селска общност от Добруджа.
 
             В град Констанца били преброени 4 616 гърци, в Тулча – 3 127, в Калиакра – 1 027, а в Доростор – 216 гърци. Този начален момент за гръцката общност е относителен, защото идването на гърците в Румъния има дълга предистория в продължение на цял век, с негативни конотации още от фанариотското управление. В интерес на истината, гърците били първите европейци, които разбрали и се възползвали от разпада на Османската империя на Балканите със силен и утвърден ентусиазъм за независимост (124). Някога, докато следвали правилата на църквата, търговията и източните служби, румънските окръзи усетили тежки времена на материален недостиг, предизвикан и от някои болярски управляващи фамилии. По този начин фамилиите Кантакузино, Маврокордат, Гика, Дука, Шуцу, всички от гръцки произход, корумпирайки османската администрация на Истанбул, планували само да забогатяват с тежки дългосрочни последици за Държавата. Димитрие Драгическу, който анализира гръцкото влияние, отбелязва, че между 1658-1711 г. от 19 владетели в Молдова, 14 били гърци и едва 8 – румънци. Ситуацията е същата с Мунтения, през същия период има 9 владетели, от които 7 гърци и само двама румънци. А желанието на Шербан Кантакузино, княз на Мунтения, да отвоюва отново Византия и да възстанови Гръцката империя върху останките на Османската империя, е добре известно. Това е била просто старата „мегали идея” на гръцкото висше общество от XVII и XVIII в. Но след 1830 г. гръцката култура и цивилизация от Балканите, които за известно време румънците приели с удоволствие, ще изгуби своя културен характер в Източна Европа. 
 
             Българският изследовател Д. Хиндалов споменава през 1926 г. две групи български колонисти, установени в Добруджа, както следва: група, съставена от онези, които били изморени от пътя към Русия и втората група се състояла от онези, които не можели да се адаптират към степта по северната част на черноморското крайбрежие. Генерал Хелмут Карл Молтке (125), който пътувал през Добруджа през 1837 г., написал: „регионът се в превърнал в безнадеждна пустош. Хората прогонвали хора в този регион. Една четвърт от селата изченали. Градовете буквално се превърнали в купища развалини. В Констанца имало само 40 души, а в Хърсово, което преди войната е имало 4000 жители, сега има не повече от 30 къщи” (126). Освен това Молтке заявява, че рядката населеност (около 20000 жители в цяла Добруджа) и фактът, че обезлюдяването на добруджанското пространство се дължи предимно на миграции, насърчавани от царската империя. Той твърди, че „след Адрианополския мирен договор, който гарантирал емиграцията от турската територия на онези, които искали да отидат до Русия, единственият отговорник за емиграцията бил генерал Рот и предимно българското население използвало това одобрение и се насочило към Бесарабия” (128). Йон Йонеску де ла Брад казва, че докато извършвал проучванията в Добруджа, българите „са се били заселили там от 20 години”, като оставили непродуктивни земи за други по-плодородни, които намерили в тази страна (Добруджа) (129). Друг автор на етнографски проучвания, българинът Л. Милетич, допуска, че българите са били в Добруджа „за най-малко век” (130). Освен това българкият автор твърди следната реалност, според която „в румънска Добруджа българското население се появило заради скорошни колонизации (на XIX в.) и дори по време на Руско-Румънско-Турската война от 1877-1878 г.” (131). В северната част на Добруджа живеели гребенци (132), смесени с други народи, най-вече румънци, живеещи заедно в няколко села. Огромни групи българи емигрирали от област Разград, от селата близо до Шумла и Провадия, но и жители от планинския район на Балканите в Тракия, наречени шиковци (133). В Силистра казà шиковците живеели в села: Алмалии, Есекьой, Галица и Гърлица, където били смесени с турците. В Тулча казà и Бабадаг казà българите емигрирали в село Конгаз (днешна Ръндуника) и село Черна, където жителите на област Преслав били емигрирали. Българите в област Шумла и Провадия емигрирали в село Чамурла, а тези от Драгоево-Преслав и Тракия се заселили в Долна Чамурла (134).
 
             Друга част от българите, идващи от същите области от българската територия, се заселили в Пашакъшла (днешна Вишина), Касапкьой (днешно Синое), Саръюрт (днешен Михай Витязу), Саръгьол (днешен Валя Нукарилор) (135).
 
(82) Gheorghe DUMITRAȘCU, Liliana LAZIA, op. cit., p. 103. 
(83) Adrian RĂDULESCU, Ion BITOLEANU, op. cit., p. 220. 
(84) Radu-Ștefan VERGATTI claims that south east was represented by the future Romanian Quadrilateral, Treaty of Romanian History, vol. VI, București, 2003, p. 99. 
(85) Professor Ion Bitoleanu confirms this episode where he claims that the population of Dobrogea suddenly increased in the 19th century until the Russian-Romanian-Turkish war from 1877-1878. One of the sources of the sources of this raise was the exodus of some sheperds from Bulgarian provinces. Adrian RĂDULESCU, Ion BITOLEANU, op. cit., p. 288. 
(86) Victor MORFEI, The Swamp of Ialomita , in, Annals of Dobrogea , an V și VI 1925. p. 34; Nicolae’s article to see, La Dobrogea Roumaine, Bucarest, 1919. 
(87) M.D. IONESCU, op.cit. , p.326. 
(88) The researcher Al. Arbore claims that respective groups were transported in great number, Alexandru ARBORE, Bulgarian Settlements, in Archives of Dobrogea, nr. V, 1916. 
(89) Monumenta spectantia historiam slavorum meridionalium vol. XVIII also including Acta bulgariae eclesiastica , apud. Alexandru P. ARBORE, op. cit.,p. 25. 
(90) The Travels of Macarius Patriarch of Antioh written by his attendant archedeacon, Paul of Allepo in Arabic, apud. Alexandru ARBORE, op. cit.p. 26. 
(91) Gheorghe DUMITRAȘCU, Liliana LAZIA, op.cit., p. 103. 
(92) Liubov MILETICI, Bulgarians from Dobrogea, in, Dobrogea Juna, 1, no. 24, June 151912, p.2 
(93) Nicolae Bălcescu was wondering: Where are the Bulgarians? In Bulgaria there are fewer only in towns between Vidin and Niș and beyond the Balkans (...). Actually, no Bulgarian village only Romanian ones. Mail to Ion Ghica. 
(94) M. D. IONESCU, op.cit., p.327. 
(95) Alexandru P. ARBORE, Din etnografia Dobrogei, în „ Analele Dobrogei”, 1916, p. 29-31. 
(96) Constantin N. VELICHI, Emigration of Bulgarians in Muntenia during Russian-Turkish War from 1806-1812, în, Romanoslavica, București, 1963, p.53. 
(97) Iosef BOSCOVICH, Voyage de Constantinopole en Pologne, French Edition, p. 153, apud. Alexandru ARBORE, op.cit., p.27. 
(98) Ibidem 
(99) Cârjaliu in Turkish Kyrcali meant thief or deserted robber, in some writings they were called Daglii, mountain inhabitants or simpler highwaymen. 
(100) C. JIRECEK, Geschichte der Bulgaren, p. 526, în, Z. ARBORE , Basarabia in 19 century, p. 104 
(101) Constantin BRĂTESCU, art. cit., p. 237. 
(102) Nicolae IORGA, Geschichte des rumanischen Volkes, vol.II, p. 203. 
(103) Constantin PETRESCU, Dimitrie A. STURDZA, Acts and Relative Documnets at Romania, vol. III ,București, 1934 p.1083. 
(104) George UNGUREANU,Dusk of Ottoman Domination in Dobrogea, in, Cristiana Crăciun, Gheorghe Zbughea, The Unity of Dobrogea -130 years, București, Cultural League for the Union of Romanians and Semne Publishing House, 2008, p.75. 
(105) Adrian RĂDULESCU, Ion BITOLEANU, History of Dobrogea, Ex Ponto Publishing House, 1997, p. 220. 
(106) Radu-Ștefan VERGATTI maintains that farthest South-East was represented by future Romanian Quadrilateral , Treaty of Romanian History , vol. VI, București, 2003, p. 99. 
(107) Alexandru ARBORE, op.cit. p. 29 
(108) Ion IONESCU de la BRAD, op.cit.p .91. 
(109) Nicolae Iorga asserts „ The Russians’ first action in authentic and proper Basarabia had been to replace Tatars disappeared due to a Christian nation, with a Non-Romanian nation.Most particular nationsturned neighbours on this ancient Moldavian territory. Against „foreigners” the colonization office had firstly brought Germans, and even Italians, and thenArmenians, Cossaks, lIpovens and Bulgarians” Nicolae IORGA, Chilia and Cetatea Albă, București, f.e.,1915, p. 265; see also Dr. Wilhelm RULAND, Geschichte der Bulgaren, Berlin, 1911, p.61, apud. Alexandru ARBORE, op cit., p.29. 
(110) Guillaume LEJAN, Etnographie de la Turquie d`Europe, Paris, 1872, p. 129; compare with M.D IONESCU, op. cit. , p.327. 
(111) Paul TRAEGER, Pictures of Dobrogea, translation from German of the original work from 1918, Constanța, 2008, p.262. 
(112) In Dobrogea Bulgarians settled in Tatar villages: Ienichioi, Congaz, Ciamurlia de Sus (Ali-bey), Eschibaba, Beidaud (Bey-Daod sau Bey-Daud). Romulus SEIȘAN, op.cit. p.170. 
(113) Constantin PETRESCU, D.A. STURDZA, op.cit., vol. III, p. 1084-1085. 
(114) Alexandru P. ARBORE, op.cit, p.33. 
(115) Nicolae CIACHIR, The War for the Independence of Romania within European Context: 1875-1878, Scientific and Encyclopedic Publishing House şi Enciclopedică, Bucureşti 1977, pp.125-127 
(116) Ibidem, p. 139 
(117) Barbara JELAVICH, History of Balkans, vol I, p.299-300 
(118) Ibidem, p.302 
(119) Barbara JELAVICH, History of Balkans vol I, translated by Mihai Eugen Avădanei, European Institute ,Iaşi, 2000, p.255. 
(120) Charles şi Barbara JELAVICH, Formtion of Balkan National States:1804-1920, pp. 177-178. 
(121) Mihail Sadoveanu consigned the nostalgic testimony of the elderly in those places about the kindness of Ottoman Empire in peaceful times when the tribute was bearable, and the land was enough for everybody, yet remaining for the ones to come., Mihail SADOVEANU, Views of Dobrogea,Bucureşti, Socec Publishing House, 1925. 
(122) Ibidem, p. 41. 
(123) Valentin CIORBEA, Evolution of Dobrogea between 1918-1944, contributions to understanding geopolitical, economical, demographic, social problems, and of political and military life, Ex Ponto Publishing House, Constanța 2005, p. 250. 
(124) In 17th century in South East Europe, during Ottoman domination, Orthodoxism of Greek Monarchs had a great freedom of movement, together with a process of national alienation of religious institutions from their countries. Cornelia PAPACOSTEA- DANIELOPOLU, Greek Communities in Romania, Bucureşti, 1996, p.65. 
(125) George UNGUREANU, art. cit, p. 77. 
(126) Acesta este amintit de Paul Traeger ca fiind medic în armata rusă și participant la campania din Dobrogea care a trecut prin: Balcik, Mangalia, Constanța, Beidaud, Babadag. Cu această ocazie oferită de campanie Maximilian Heine scrie o carte intitulată Imagini din Turcia, unde se pare că sunt consemnate aceste informații despre migrațiile bulgare. 
(127) Paul TRAEGER, op. cit. p. 263. 
(128) Paul TRAEGER , Ibidem, p.263. 
(129) Ion IONESCU de la BRAD, op.cit. p. 92 
(130) Miletici susține că cele mai noi așezări ale bulgarilor au fost înființate de emigranții din regiunile Șumla, Provadia și Razgrad la puțin timp după 1800 și mai cu seamă după 1828. Autorul susține că „în afară de găgăuți și de puține colonii grecești, restul populației creștine din județele Varna, Balcic, Dobrici, și în mare parte din județele Novi-Bazar și Curtbunar și Silistra precum și din întreaga Dobroge este o colonizare de dată recentă care nu este mai veche de un secol iar în cazuri extreme nu trece de 150 de ani.” 
(131) M. MILETISCH, Das ost-bulgarische, Schifren der Balkan-Kommission, Ling Abth. Vienne, 1903, col 19,23 , apud . Romulus SEIȘANU, op.cit. p. 171. 
(132) They hadas distinctive sign the comb and they had found shelter over the Danube in villages of Ciacu and Ciocănești from Ialomita, Adrian RĂDULESCU, Ion BITOLEANU, op. cit., p. 293. 
(133) Ibidem, p. 294. 
(134) Ibidem. 
(135) Ibidem, p. 295.

Коментари: 0

За да коментирате, трябва да се логнете с профила си. Може да го направи от